— О, Господи! — ужаси се Линда.
Тим беше сигурен, че последното нещо, което Джени Накамото е видяла през замъгления си от сълзи поглед, са били жестоките разширени зеници, жадни за светлина, всичката светлина, нейната светлина.
— Сърдечен удар, прегазване, изнасилване с убийство. Полицията може да не вижда връзка между тях, но аз мисля, че си права, Лили.
Тя вдигна поглед към него.
— Не са само три убийства. Има още две. Добрият господин Шотски, адвоката, и жена му. Те идваха заедно в „Сметана и захар“.
— Не ги познавам — каза Линда, — но знам историята от новините. Той я застрелял, после се самоубил със същото оръжие.
— Не го вярвам — заяви Лили Уен-чинг. — Господин Шотски оставил бележка, в която пише, че я е хванал гола в леглото с мъж. Намерили… извинявам се, но трябва да го кажа… намерили сперма в нея, която според полицията не била от мъжа й. Но ако господин Шотски е могъл да застреля собствената си жена, защо не е застрелял и мъжа? Защо го е пуснал да си отиде? Къде е този мъж?
— Ти си родена за детектив, Лили — похвали я Тим.
— Аз съм родена да бъда съпруга и майка, но вече не съм.
Макар че гласът й трепна при произнасянето на тези думи, гладкото й като порцелан лице и тъмните очи останаха спокойни.
Скръбта сгъстяваше дълбоката тишина, натрупана в този дом, ала стоическото приемане на неумолимата повеля на съдбата я правеше осезаема.
Каменните химери имаха наострени уши, сякаш се ослушваха за стъпките на човека с очите на плашило.
Глава 46
В поле от златна трева, сред туфи от черен бамбук стояха жерави. Краката им приличаха на черни пръчки, шиите и клюновете им също бяха черни.
Преобладаващата гама в този параван от шест панела в хола на Лили Уен-чинг беше златиста, а черните елементи напомняха на калиграфско произведение. Останалата част бяха белите пера и глави на жеравите и чувството за покой.
— За полицаите — отбеляза Лили — тези пет смъртни случая не са дори съвпадение. Един от тях ми каза: „Не търси конспирации, Лили. Това е животът.“ Как стигат до такова мислене — че смъртта е живот? Че неестествената смърт и убийствата са естествена част от живота?
— Има ли някакъв напредък в разследването на убийствата в твоето семейство? — попита Тим.
— Не можеш да уловиш мечка, ако вървиш по следите на елен. Те търсят крадец, а крадец не е имало.
— Нямаше откраднати пари? — попита Линда.
— Отидоха в огъня. Нямаше нищо за крадене. Когато отваряхме, ние държахме само малко дребни в касата, колкото да можем да връщаме на клиентите. Кой ще иска да убие четирима души за четиридесет долара на монети и дребни банкноти?
— Някои убиват и за по-малко. От омраза. От завист. Просто така, за да убият — въздъхна Тим.
— И после много внимателно устройват пожар? И заключват вратата след себе си, след като са направили така, че пожарът да започне, след като са изчезнали?
— Полицията намери ли закъснител… някакво запалително средство? — попита Линда.
— Температурата се е вдигнала така, че е останала само идеята за такова средство. И те спорят сега — имало ли е, нямало ли е…
В безкрая на небето зад прозореца последната крехка облачна лодка се разпадаше и потъваше в синевата.
— Защо мислиш, че искат да те убият? — попита Лили.
Линда хвърли поглед към Тим и отговори:
— Един се опита да ме прегази на улицата. После стреля по нас.
— Говорихте ли с полицията?
— Имаме основание да мислим, че той е свързан с органите на закона по някакъв начин. Искаме да разберем повече, преди да предприемем нещо.
Тя се наведе към него и попита:
— Имате ли име?
— Имаме, но е фалшиво. Не му знаем истинското име.
— Какво ви накара да дойдете при мен? Откъде знаете, че имам такива подозрения?
— Под това фалшиво име този тип е бил в полезрението на полицията за известно време във връзка с убийствата на членовете на семейството ти.
— Рой Кътър.
— Да.
— Но той беше реален човек. Рой Кътър. Те престанаха да го подозират.
— Да — намеси се Линда, — само че това се оказа фалшиво име.
— Тукашната полиция знае ли за това?
— Не — отвърна Тим. — И аз те моля да не им казваш нищо от това, което ти разказахме. Животът ни зависи от това.