Пролетното слънце сякаш огряваше лицето й отвътре.
— Клоуи беше трудна за гледане. Майката искаше да я укроти с лекарството.
— Казват, че половината от децата са на „Риталин“ в наши дни — отбеляза той.
— Може би родителите ми са накарали майката да се почувства виновна.
— А може и тя вече да си се е чувствала виновна.
— Както и да е. Тя ги намрази за това, че повдигнаха въпроса.
Зеленият цвят на колибрито преливаше в цветовете на дъгата, крилата му се превръщаха в пърхаща мъгла.
— Един ден, както си играеше на площадката, Клоуи падна и си ожули коляното.
Снимките започнаха да му се виждат тъжни. Спомени за загуба.
— Мама и татко изчистиха раната.
Тим сложи снимките обратно в портмонето.
— Дезинфекцираха я с йод. Клоуи се разпищя от болка.
Колибрито се премести на нов цвят и изцвърча.
— После казала на майка си, че са я пипали лошо.
— Не може да не е разбрала, че става дума за йод — рече Тим.
— Може да е разбрала неправилно, а може и да е поискала да разбере неправилно.
Лицето на Линда помръкна, въпреки че слънцето ставаше все по-ярко.
— Майката на Клоуи се оплака на полицията.
Пърхащите крилца засвириха траурен химн.
— Полицията разпита родителите ми и ги обяви за невинни.
— Но работата не спря дотук?
— Беше изборна година и областният прокурор трябваше да се бори да го преизберат.
— И законът се превърна в политика.
Тя наведе лице да го скрие от слънцето, но не отвори очи.
— Областният прокурор нае психиатър да разпита децата.
— Всичките, не само Клоуи?
— Всичките. И започнаха луди истории.
— От които нямаше връщане — рече тон.
— Игри със събличане на дрехи. Голи танци. Убиване на животни в класната стая.
— Принасяне на животни в жертва? Нима хората повярваха на това?
— Убиване на кучета и котки, за да се наплашат децата да не издават какво става.
— Господи!
— Две деца дори заявиха, че едно момченце било насечено на парчета.
— И дотогава не са го споменавали пред родителите си?
— Потиснати спомени. Насечено на парчета и заровено в двора.
— Тогава да разкопаят, да го намерят.
— Разкопаха, не намериха нищо.
— И въпреки това работата не приключи?
— Разбиха стените да търсят детска порнография.
— И не намериха нищо — предположи той.
— Нищо. Търсиха също предмети, използвани за сатанински ритуали.
— Също като гоненията на салемските вещици навремето.
— Децата казаха, че са ги карали да целуват картини на дявола.
— А децата никога не лъжат — рече иронично той.
— Не ги обвинявам. Те бяха малки… и се поддаваха на внушение.
— Психиатрите могат, без да искат, да насадят фалшиви спомени.
— Невинаги без да искат. Разбиха и таваните.
— И всичко това от едно ожулено коляно.
— Изкъртиха подовете да търсят тайни мазета.
— И нищо не се намери — рече той.
— Нищо. Но родителите ми бяха подведени под отговорност въз основа на свидетелските показания.
Тя отвори очи. Вглеждаше се в миналото.
— Чудя се — поде той — имаше ли много такива случаи по онова време?
— Да, имаше десетки случаи. Национална истерия.
— Някои от тях трябва да са били реални.
— Деветдесет и пет процента в крайна сметка се оказаха фалшиви, може и повече.
— Но животът на хората е бил съсипан, били са вкарани в затвора.
Тя помълча малко и рече:
— И мен ме подложиха на психиатрична оценка.
— При същия психиатър?
— Да. Областният прокурор нареди. А също и Отделът за грижи за децата.
— Бяха ли те дали на други хора да се грижат за теб?
— Опитваха се. Психиатърът каза, че може да ми помогне.
— Да ти помогне за какво?
— Да си спомня защо сънувам кошмари.
— Сънуваше ли кошмари?
— Като всяко дете. Бях десетгодишна. Той имаше много внушително присъствие.
— Психиатърът ли?
— Имаше внушително присъствие и омайващ глас. Умееше да се хареса.
Възходът на слънцето скъси сенките на чашите върху масата.
— Умееше да те накара да повярваш в неща… тайни, забравени.
Тя обгърна с две ръце малката чаша еспресо.