— Нещо за писане? — попита Тим и Линда извади химикалка и хартия от чантата си. Тим подкани Пит: — Казвай.
След като продиктува номера и го повтори, Пит попита:
— Видяхте ли се с Лили Уен-чинг?
— Да, и беше много интересно.
— Искам да го чуя. Но на четири очи.
— Трябва да ти счупя краката, за да те удържа да не се намесваш в тази история, нали?
— Няма да помогне. Аз тренирах гимнастика в училище. Мога да ходя и на ръцете си.
— И къде искаш да се срещнем?
Пит попита къде се намират.
— Ще бъда при вас след половин час.
— Ще те чакаме на някоя от масите за пикник.
Той пъхна телефона в джоба си и продължи да върви по пътеката.
Линда, която вървеше до него, го закачи:
— Хей, главчо, защо млъкна?
— Не ми идват думите на езика.
— Аз съборих моите защитни стени — напомни му тя.
— Да, и знам колко трудно беше това. Само че моята стена е от железобетон. Дай да се поразходим още малко и да помисля.
Те продължиха разходката мълчаливо.
След малко той каза:
— Не искам да промениш мнението си за мен.
Тя продължи да върви с него. Слънцето превали зенита и сенките на дърветата започнаха да се накланят на изток. Тя продължаваше да върви с него.
Глава 54
— Страхотен син имаш — отбеляза Крейт.
Мери не отговори. Стиснатите й устни не изглеждаха така пълни както преди.
— Сигурен съм, че и Закари е страхотен — заяви Крейт, — но думата ми е за Тим.
Хората, които се поддаваха на чаровната усмивка и маниери на Крейт, когато той решеше да ги омае, рядко го поглеждаха в очите, като че ли подсъзнателно знаеха, че се самозаблуждават, и избягваха погледа му, за да не разсеят заблудата.
Дори и да хванеха погледа му, те бързо–бързо извръщаха очи.
Мери имаше проникващия взор на офталмолог. При всяко мигване тя сякаш обръщаше нова страница от съзнанието на Крейт.
— Скъпа, не си въобразявай, че понеже те обезвредих безболезнено, няма да ти причиня болка, ако се наложи.
Никакъв отговор.
— Ако упорстваш, ще те накарам да омекнеш, като те подложа на невъобразими мъчения.
Тя продължи да изучава очите му.
— Само глупците не се страхуват и глупците умират — заплаши той.
— Страхувам се — призна тя.
— Браво, радвам се да го чуя.
— Но страхът не е единственото ми чувство.
— Да видим докъде ще я докараме.
Тя продължаваше да се въздържа да попита кой е той и какво иска. Отказваше да губи време с въпроси, на които той нямаше да отговори или щеше да отговори, без да го питат.
— Казвам се Робърт Кеслър. Можеш да ме наричаш Боб. Твоят син Тим, скъпа Мери, има нещо, което ми трябва, но не ще да ми го даде.
— Значи сигурно не трябва да го даде.
— Обзалагам се, че като ученик ти си го защитавала пред всеки учител, който е бил недоволен от него — усмихна се той.
— Никога.
— Как ще реагираш, ако ти кажа, че той ми открадна голямо количество кокаин?
— Ако имаш глупостта да ми кажеш подобно нещо, ще знам, че ме лъжеш.
— Мери, Мери, не ми приличаш на наивна жена.
— Тогава не се дръж с мен като с наивна жена.
— Никой не знае всичко, което се крие в сърцата на другите. Дори и една майка не знае истинското сърце на сина си — настоя Крейт.
— Тази майка знае.
— Значи не те учудва това, че той е способен на убийство?
Тя изгледа Крейт с презрение.
— Що за жалки измишльотини! Убийство? Не става и за софизъм.
Той повдигна вежди:
— Софизъм, казваш. Много учена дума за жена на зидар и майка на зидар.
— Опитваме се да бъдем тъп работен добитък, но ни пречи сивото вещество.
— Трябва да призная, Мери, че при други обстоятелства би могла да ми харесаш.
— Не мога да си представя никакви обстоятелства, при които ти би могъл да ми харесаш.
Той я огледа мълчаливо.
— Не можеш да разклатиш доверието ми в сина ми — проговори тя. — Колкото по се опитваш, толкова по-малко ще ти вярвам.
— Става интересно — продума Крейт.
Отиде в кухнята, взе купата с нарязаните ябълки от дъската и се върна на стола си.
Сдъвка едно резенче и попита:
— Какво щеше да правиш с ябълките?
— Не си дошъл тук да говорим за ябълки.