— След лекарството в стрелата аз ти инжектирах лекарство, което му противодейства, за да можем да си поговорим. Второто лекарство е все още в организма ти и ще се отразява на въздействието на следващото приспивателно за следващите — той погледна часовника си — час и половина, час и четвърт. Затова трябва да изчакаме, нали разбираш?
— Да.
— Когато се обадим на Тим, ще му кажем, че съм те отвлякъл надалеч. Аз ще му дам инструкции какво да прави и ти ще играеш моята игра. Ще му кажеш, че съм те отвлякъл преди много време и ти искаш да се върнеш вкъщи и го молиш да направи това, което лошият господин Кеслър му казва.
По-рано бузите й бяха почервенели от гняв и унижение. Най-сетне тя пребледня.
— Не мога да го направя — заяви тя.
— Разбира се, че можеш, скъпа.
— О, Господи!
— Ти си смелчага, Мери.
— Не мога да го поставя в такова положение.
— Какво положение?
— Да избира кой да умре.
— Сериозно ли говориш?
— Това би било ужасно за него.
— Ти наистина говориш сериозно.
— Не мога да го направя.
— Мери, тя е един боклук, с който той се познава от вчера.
— Няма значение.
— Едва от вчера. Ти си му майка. Няма да му е трудно на момчето да избере.
— Да, но после ще трябва да живее с последиците. Защо трябва да бъде поставен в положение да живее с последиците от такова решение?
— Какво по дяволите? Да не би да те е страх, че ще предпочете боклука пред теб? — попита Крейт и си отправи самокритика срещу гнева, който долови в гласа си.
— Познавам Тим. Знам, че ще направи това, което смята за правилно и най-добро. Но в този случай няма нищо правилно, към което да не е прикачено нещо грешно.
Крейт пое дълбоко дъх. После още веднъж. Спокойно. Трябва да остане спокоен. Изправи се, протегна се и се усмихна на Мери.
— Ако избере мен, тогава смъртта на момичето ще тежи на моята съвест, нали?
— Животът е суров, Мери, и все пак много хора го предпочитат пред смъртта. Аз лично не споделям това. Според мен за всички вас ще е по-добре да умрете, но това си е мое мнение.
Тя срещна погледа му с недоумение.
Той взе глока и започна бавно да обикаля масата.
— Нека да ти обясня, скъпа. Ако не направиш каквото искам, ще те убия и ще те оставя на Уолтър да те намери. Вярваш ли ми?
— Да.
— След това ще намеря сина ти Закари. Ще дам на Тим избор — брат му или боклука. Вярваш ли ми?
Тя замълча.
— Вярваш ли ми?
— Да.
— Ако Закари е достатъчно глупав да има морални задръжки, ще го убия. Това ли е, което те възпира, Мери — моралните задръжки?
— Аз просто обичам сина си.
— След като убия Закари, ще погна жена му. Тя се казва Лора, нали?
Мери най-сетне попита: „Кой си ти?“, с което всъщност искаше да каже: „Що за създание си ти?“.
— Робърт Кеслър, не помниш ли? Можеш да ме наричаш Боб. Или Боби, ако искаш. Само не Роб. Не обичам името Роб.
Нямаше признаци, че жената е загубила самообладание, но зърното на ужаса, посято в нея, процъфтяваше.
— И ако Лора се поддаде на някакви щурави идеи за праведност, ако е заразена с подобно безумие, ще я изнасиля и убия и ще се заема с Наоми. На колко години е Наоми?
Мери не отговори.
— Скъпа, знам, че ти е трудно. Ти така хубаво се занимаваше с ябълковия пай и си пееше стари песни и изведнъж ти се случи това. Но ако не ми кажеш на колко години е Наоми, ще ти пръсна мозъка ей сега.
— На седем. Наоми е на седем години.
— Ако накарам седемгодишно момиченце да моли чичо си Тим да й спаси живота, мислиш ли, че тя ще го направи? Според мен ще го направи, Мери. Според мен тя ще плаче, ще хълца и ще се моли и сърцето на чичо й ще се пръсне. Той ще предаде боклука или дори сам ще я убие, за да си върне племенничката невредима.
— Разбрах — каза тя.
— Трябва ли да мина по целия път до Наоми?
— Не.
Стигнал до края на масата, той отиде до мивката и издърпа няколко книжни салфетки от контейнера. Намокри леко едната от тях и се върна на стола си.
Усмихна й се и с навлажнената салфетка избърса ябълковия сок от лицето й. Със сухите салфетки махна резенчетата от дрехите й. Тя не го удостои с тръпка на погнуса.
Той обра нападалите по пода резенчета и изхвърли всичко в кофата за боклук.