Александер Сьодерберг
Добрият вълк
Софи Бринкман #3
Първа част
1
Миришеше на печено месо, а Ернст Лундвал бе на път да умре.
Стоеше вцепенен и дезориентиран, напъхал само части от омачканата си бяла риза в панталоните. Кевин Горман седеше на табуретка на няколко метра зад него и почесваше издаденото си чело със сребрист пистолет. Изглеждаше наистина много тъп. Какъвто си и беше.
Йенс и Лотар бяха получили места на първи ред. За да не пропуснат и секунда от представлението.
На каменната веранда над тях, сред колони и бели статуи, се беше разположил дон Игнасио Рамирес. Ядеше печено прасенце, затъкнал салфетка в яката си и със слънчеви очила на очите. Типичният наркобарон. Фризиран и прясно боядисан в чест на събитието; неестествено черна коса на фона на бледата кожа. Мястото — старомодният му дворец. Безвкусна смесица от Дисниленд и Версай. Нелепа розова торта, скрита в колумбийските джунгли. Претрупана градина, екзотични животни в заграждения. Жирафи, самотен носорог, две зебри, един лъв… няколко хипопотама. Всички стояха кротко и зяпаха унило в празното пространство.
Това представляваше сцената, режисирана от Игнасио. Ернст беше осъденият, Горман — екзекуторът… Йенс и Лотар — зрителите.
— Йенс? — извика Ернст.
Гласът му една идея по-тънък от обикновено.
— Ернст — отзова се Йенс. — Не се страхувай — продължи той, сякаш успокояваше уплашено дете. Но това бяха празни думи.
Йенс се обърна към дон Игнасио Рамирес:
— Може ли да поговорим? — запридумва го той.
Дон Игнасио не трепна, лицето му остана все така безстрастно зад тъмните очила, коремът, който изпъваше полиестерната риза, продължи да поглъща мазното свинско.
А и за какво да говорят? Какво можеше да каже Йенс? Да се моли? Нямаше с какво да търгува. Той също беше пътник, по нищо не се различаваше от Ернст. В най-близко бъдеще щеше да го сполети същата съдба. И то от ръката на Кевин Горман, палачът на служба при Игнасио, тъмничарят на Йенс и Лотар… пазачът, мъчителят… Седеше с пистолета в ръка. Както винаги, надрусан с кокаин. Нито стар, нито млад. Родом от Южна Каролина, с провиснала коса и развалени зъби; и водеше дневник на всичките си убийства.
Игнасио отпи от чашата си, вдигна я като за наздравица към Горман. Това беше знакът. Кевин Горман се изправи и тръгна с леко вдигнати ръце, за да изглежда по-едър. Застана пред Ернст.
— Йенс? — повтори Ернст, този път по-високо, въпросително.
Кевин Горман вдигна пистолета с изпъната ръка, Ернст Лундвал примижа, панически се разпищя, че ще направи каквото пожелаят…
— Затвори си очите — прошепна Йенс на Лотар.
Но Лотар не отмести поглед.
Оръжието на Горман избумтя. Животните в загражденията подскочиха, птичите ята се разлетяха от дърветата и Ернст се строполи на сухата земя с дупка в челото и напикани панталони.
Йенс подхвана Лотар, чиито крака се огънаха.
Горман се обърна към тях. Усмихваше ли се? Да. На устните му танцуваше усмивчица. Погнусата се събра в устата на Йенс, трябваше да я изплюе.
Лотар трепереше, вперил очи в земята, краката не го държаха от ужас. Йенс го крепеше. Твърде малък беше за това, едва седемнайсетгодишен…
— Йенс, Лотар! — дебелият глас на дон Игнасио.
Беше се облегнал на каменния парапет на терасата. Салфетката още висеше от ризата му, мазнината от прасенцето проблясваше около устата.
— Живеете тук, под моя покрив, от близо половин година. Отнасяме се добре с вас.
Театрална пауза. Горещината и природата около тях, шумовете на джунглата. Йенс отмести очи по посока на Ернст. Той лежеше на сухата земя, изкривен, мухите вече се събираха.
— Сега е време да заминете — продължи Игнасио. — В някои моменти, Йенс, усещам съпротивата ти.
Двама мъже хванаха краката на Ернст и го задърпаха. Ръцете се влачеха по земята и вдигаха прах, образува се червеникавокафява мъгла.
— Лотар ще дойде с теб, Йенс, но само до Маями. Ще остане там като заложник. Ако ти хрумне нещо, докато си в Европа, той ще срещне същата съдба като Ернст.
Игнасио смъкна салфетката от яката си, избърса се, хвърли я на масата и се прибра.
Йенс стискаше здраво Лотар, както баща би държал сина си, за да го предпази. Но Лотар не беше син на Йенс. Негов баща беше Хектор Гусман.
2
Тя беше под повърхността.
Светът навън — мъглив и неясен. Софи лежеше във ваната, сред тишината. Сърцето й биеше все по-учестено. Тя се съпротивляваше на рефлекса да се надигне. Жаждата за кислород обладаваше цялото й тяло. Натискът върху гърлото и гърдите беше страхотен. Болката раздираше крайниците и органите й. Всичко в нея крещеше да изскочи на повърхността. Но Софи Бринкман не помръдна, не се поддаде на импулса. Това беше самоналожено наказание. Което не можеше да обясни. Зад сивото терзание и болката се криеше нещо друго. Почти невидимо… Лъч червена светлина. Това беше насладата. Горчивата и сладка наслада. Себеомразата… самоизмъчването. Моментното удоволствие от болката, временното облекчение.