Лотар зад него. Йенс се обърна.
— Трябва ли ти помощ за нещо?
Хектор… бащата на Лотар. Това беше проблематично. Йенс потърка врата си.
— Може да подредиш всичко в несесера. Благодаря ти.
Горман дойде в спалнята зад тях. Изсипа приготвената чанта на Йенс, изтърси сгънатите дрехи на пода, претършува всички джобове и отделения на чантата, после хвърли и нея. Влезе в банята, изтръгна несесера от ръцете на Лотар, хвана го за косата и грубиянски го избута в спалнята, зашлеви го през лицето, събори го на земята, просто така.
Омразата. Горман беше хиена. Йенс искаше да го убие, да убие хиената, да й прережа гърлото…
Но Лотар се изправи веднага; всеки път все така бързо. Показваше гордост, нямаше да позволи да го смажат. Горман не можеше да го понесе. Затова се опитваше да върне равновесието. Обърна се към Йенс:
— Накарай хлапака да спре да ми се подиграва — прошепна Горман.
Вече стоеше съвсем близо до лицето му. Дъхът му…
— Той не ти се подиграва — отвърна Йенс.
— Знам, че ми се подиграва, когато не го чувам… Да спре.
Горман отстъпи една крачка. Йенс усещаше огромна несигурност у него, чувство на отчаяние. Все едно е тормозено дете и достойнството му е поставено на карта. Горман се усети. Опита се да заличи следите от слабостта си.
— Застрелях Ернст в главата, нали видя? Ръката ми не трепна… За мен е дреболия. Същото чака теб и пикльото.
Усмивката му беше грозна, устата — ухилена, зъбите — жълти и криви.
— Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти — отвърна Йенс.
7
Срещнаха се на „Шарл дьо Гол“, спряха се насред потока от хора.
— Леви — поздрави Арон.
— Арон — поздрави Леви. Гласът му беше бездънно дълбок.
Тръгнаха.
— Как е положението? — попита Леви.
— Нищо не ни остана.
— Значи лошо.
Леви Ханула. Лаконичен, мрачен, с високи скули, финландец. Боен другар на Арон от Чуждестранния легион. Бяха се сражавали рамо до рамо в няколко битки, измъкнаха се невредими, поне физически. Разделиха се. Арон стана бодигард на Хектор Гусман, Леви — наемник в частни военни организации.
— Къде е Хектор? — попита Леви.
— Крие се… Всички се крием.
Проправяха си път през множеството.
— И сега слагате край?
— Да, такъв е планът — потвърди Арон.
— Как изглежда?
— Засега неясно.
— В общи линии?
— Първо ми разкажи за хората, с които ще се срещаме.
Минувачите им правеха път.
— Двама братя — започна Леви. — Перуанци, живеят в Лима, участваха във военен отряд, който прогони комунистите от Сендеро Луминосо през осемдесетте и деветдесетте. След това работиха в различни частни военни компании. Бил съм се с тях в Ирак и Конго-Киншаса.
Арон хвърли бърз поглед на Леви.
— И?
— Бива ги в боя. В нормалния живот не толкова.
— В смисъл?
Леви се замисли.
— Като деца са.
— Възраст?
— По-стари са от нас, над петдесет. Но са точно каквото искаш.
— Какво искам?
— Един-двама добри мъже вместо много не толкова добри — сви рамене Леви.
— И?
— И които няма да бъдат засечени. Не са известни, нито са свързани с някоя криминална групировка.
— На кого са предани? — поиска да знае Арон.
— На никого… на себе си.
Стигнаха гейта, хората седяха пръснати по един, по двама.
Арон намери свободна триместна пейка с изглед към пистата. Леви донесе две чаши кафе и седна до него.
— Е, дай да чуя плана, нищо че е неясен — настоя финландецът и хвана чашата си с две ръце по същия начин, както когато пиеха супа на фронта.
— Има две части — поде Арон, отпи от кафето, изгори си езика.
— Първата част?
— Трябва да намерим един човек.
— Кой?
— Синът на Хектор…
— Хектор има син?
Очите на Арон се насочиха към един 787 на „Етихад“, който захождаше за кацане.
— Да, държеше го в тайна допреди половин година.
— Как се казва?
— Лотар…
— Къде е?
— При Игнасио Рамирес в Колумбия.
Леви вдигна вежди.
— Наркобаронът?