Еди отиде в спалнята.
Паспортът в кутията за обувки на най-горната лавица в гардероба… Нова риза, нови джинси. Събличането беше трудно, обличането още по-трудно. Той извади храна от хладилника, намери сок в кутия и тиксо в най-горното чекмедже. Залепи колкото можа спукания гипс на ръката си… Отиде в антрето. В якето, което висеше на закачалката, беше оставил портфейла си. Тук трябваше да спре. Капките сила, които държаха Еди през последния час, пресъхнаха. Слаб, физически и психически, на границата на колапса. Не му оставаше нищо, на което да се облегне. Свлече се на пода, краката му се подвиха под него. Светът се въртеше. Той повърна. Искаше просто да легне, да затвори очи… да умре.
Само че не можеше да умре, още не.
Няколко глътки сок. Още хапчета. Напъна се и се изправи на крака. Стисна якето под мишница и излезе от апартамента. Слезе в избата, издърпа табуретка под счупения прозорец. Еди успя да се измъкне навън. Счупената ръка го измъчваше.
Пред него — рядка брезова горичка с трийсетина дървета. Няколко несигурни крачки дотам. Еди се наметна с якето и седна на земята. Дъвчеше болкоуспокоителни без ни най-малък ефект. Започваше да се здрачава. Фериботът трябваше да пристигне в десет часа утре сутрин. Самолетът на Еди излиташе в шест и половина. Имаше време да поспи четири-пет часа. Красивите черно-бели брези, които растяха в кръг около него, му шепнеха, че ще го пазят, докато спи. Малките листенца, изпълнени с хлорофил, оцветяваха всичко. Излезе слаб ветрец, листата се размърдаха, зашумоляха приятно. Говореха му. Всичко беше красиво, осъзна Еди. Всичко. Не съществуваше нищо, което да не е. Това щеше да му липсва, когато умреше.
Очите му се затвориха. Дори не беше съзнавал колко е изтощен.
Всичко стана черно.
Две неща. Еди и Софи…
Първо Еди.
Томи беше събрал работна група. Целта беше да спасят колегата Еди Буман, преследван от мръсниците, които го бяха измъчвали и се бяха опитали да го убият. Групата кимаше, докато Томи ръсеше лъжите.
— Защо е избягал? Нали го пазехме? — въздъхна Ленартсон.
Томи беше поставил Ленартсон за шеф на групата. Така нямаше да свършат никаква работа.
— Не знам, Ленартсон. Може би изнудване?
— Боже — прошепна идиотът Ленартсон.
Колегите около масата цъкаха с език.
— Важното сега е да спасим Еди — започна Томи, но Ленартсон го прекъсна, застана отпред; косата му беше рядка и разрошена.
— Наш колега е в беда — заговори той високопарно. Изнесе вълнуваща реч пред колегите си. Беше полицейски вариант на I have a dream…
Томи излезе от стаята. А сега Софи Бринкман…
Два етажа надолу по ехтящото стълбище. Друг коридор. Бързи стъпки. Отвори четвъртата врата отдясно.
Конферентната зала беше по скандинавски безцветна. Нямаше кафе, само корав сладкиш. Шерщин, съдията, съдебните заседатели, адвокатът на Хектор — Нилс Нилсон, присъствалите на делото, всички седяха около овалната маса и слушаха ръководителя на групата по издирването на Гусман. Томи намери свободен стол, седна и взе да си гризе ноктите. Погледна барикадите на картата на Стокхолм. Местоположението им му разкри две неща. Че Хектор Гусман вече е избягал, напуснал града, че няма да го хванат. Също и че Софи Бринкман е жива… По всяка вероятност. Друго не го интересуваше.
Той изплю нещо, което беше отхапал, стана и излезе от стаята. Шерщин го последва, взе си чантата и с бързи стъпки настигна Томи в коридора.
— Да се разберем — прошепна тя, като дойде при него. — Една и съща история от теб и от мен… Непрекъснато ми задават въпроси. И ти ще поемеш удара, както обеща. Какво да им кажа?
Той спря, изгледа я от глава до пети. Беше напрегната, личеше си.
— Че всичко се прецака, това ще им кажеш.
Той пак тръгна. Тя не го оставяше.
— Това всички го знаят. Нещо по-смислено, ако обичаш.
Томи пак спря.
— Всичко се прецака и Хектор Гусман изчезна.
Тръгна.
— Томи! — изсъска тя.
Но той не й обърна внимание, продължи напред.
Изведнъж тя пак се озова до него, стисна го за лакътя. Той се завъртя леко. Очите й — черни като въглени; тя фучеше и съскаше.