— И Икономическа, и разузнавателните преровиха цялата система. Проследиха кредитната карта на Еди до купуването на самолетен билет за Хелзинки.
Томи четеше.
— А после?
— За съжаление, нищо. Нашите момчета не откриха друго. Не могат да проследяват транзакции в чужбина толкова бързо. Ще трябва да почакаме няколко дни…
Вратата се отвори, показа се мъж с гола глава.
— Томи, в отдела се получи някакъв суперстранен мейл… Трябва да го видиш незабавно. Препратих ти го.
Вратата се затръшна след него.
Томи отвори имейла на компютъра. Ленартсон стоеше зад гърба му, и двамата го прочетоха. Томи познаваше съдържанието му твърде добре. Пишеше например, че е убиец, че е отнел живота на сума ти колеги, че е крал огромни суми.
— Ама че тъпотии — изсмя се Томи и се изправи.
Ленартсон се помъчи също да се засмее, но не се получи.
— Мамка му, какви тъпотии — повтори Томи и се опита да изсумти. И това не се получи.
— Какво ли не измислят — заяви Ленартсон, все едно имейлите с подобно съдържание са ежедневие.
— Да, всякакви глупаци има — въздъхна тежко Томи.
— Да — прошепна Ленартсон и поклати глава.
Секунда мълчание.
— Трябва да вървя — каза Томи.
— Да, добре! — възкликна Ленартсон с облекчение.
Томи завъртя ключа на колата, натисна газта в момента, в който двигателят запали, както се правеше едно време. Той караше напрегнато по натоварените улици, телефонът звънеше непрекъснато; накрая го метна през прозореца. Движението ставаше все по-бавно и трудно, той включи синята лампа и сирената. Проправи си път през града. С пълна газ към къщи.
Нагоре по чамовото стълбище към спалнята. Преоблече се — панталони, риза, сако. На най-горния рафт в гардероба беше оставен приготвеният сак, сакът за бягство. Извади го. Хвърли го на леглото, издърпа ципа докрай. Всичко си беше на мястото. Парите в брой, дрехите за няколко дни. Паспортът с албанското име. Томи го беше уредил благодарение на един собственик на нощен клуб и сводник, който държеше публичен дом при Синкенсдам. Снимката донякъде приличаше на Томи. Мъж с очила и без мустаци. Очилата чакаха в чантата. Мустаците подряза в банята с ножичка за нокти и после обръсна останалото. Кожата отдолу беше по-бледа.
Той се вгледа в отражението си в огледалото. Не се беше виждал без мустаци от гимназията насам… А сега бяха изчезнали; като всичко останало.
Изтича до бюрото долу до стълбището, грабна семейната снимка, напъха я в сака, отнесе го до колата и го хвърли на задната седалка.
Слезе в избата. Надникна в кабинета си. Беше възнамерявал да нареже всички материали от папките с шредера… Папките бяха дебели… Нямаше никакъв начин да успее навреме. Те сигурно вече идваха насам… Всички проклетници.
Дълбока въздишка. Обратно нагоре по стълбите, после в гаража. Двете двайсетлитрови туби бензин тежаха. Той ги внесе в къщата. Остави едната в кухнята, другата свали в мазето. Томи напои кабинета си; бензинът се разплиска.
Той запази няколко литра, които изля постепенно, докато вървеше заднешком нагоре по стълбите. Там опразни втората туба и повтори упражнението — запази няколко литра, които изля на струйка по пътя към антрето и по каменната алея до портата.
Там Томи спря. Ухаеше на клематис, рози и бензин… някъде наблизо лаеше куче, по-надалеч бръмчеше косачка.
Кибритената клечка изсъска. Полетя бавно към бензина в краката му.
Пуф.
Син пламък плъзна към къщата, в антрето. Първият трясък откъм кухнята, когато събрания бензин избухна. Няколко секунди след това кабинетът му в мазето беше унищожен, малките прозорчета се пръснаха и избълваха пламъци навън. Топлината им лъхна лицето на Томи.
Миналото му се яви. Моника и момичетата стояха вътре, сред пламъците в кухнята. Приготвяха вечеря, а косите им горяха. Изобщо не забелязваха… А после изчезнаха.
Пожарът се разрастваше бързо. Цялата къща гореше. Като клада. Той не можеше да откъсне очи.
Сега трябваше да чувства триумф. Трябваше да е приключил започнатото, Софи Бринкман и Майлс Ингмаршон трябваше да са мъртви. Томи щеше да замете следите, да продължи като ченге още малко и да се подготви за новия си живот. Да се премести в Испания…
Вместо това сега му се налагаше да бяга с подвита опашка.
Яростта потече през тялото му, от темето надолу към корема, там спря, плисна се, тежка и неприятна. Чувството, че е загубил, че се е провалил, че е прецакал всичко… И неуважителното и нахално отношение на другите спрямо него. Все едно не съществуваше, все едно не играеше никаква роля… Ниският му ранг.