Вратата на спалнята се затръшна зад него, изщрака ключалка. Томи спря, обърна се, блъсна вратата. Заключено. Засили се. Оказа се твърде масивна. Не знаеше какво да прави. Чувстваше се глупаво…
Сигурно в момента звъняха в полицията…
Томи се смъкна по стълбите. Педалът Якоб беше закрил трупа на кучето с кухненска кърпа. Томи я издърпа, излезе в мрака, качи се на колата, пъхна кърпата под блузата си и притисна раната на рамото. Не беше сериозна, но кървеше обилно. Също и тази на ръката.
Томи потегли на юг към Нюшьопинг и летище „Скавста“. То беше от онези жалки малки летища с нискотарифни компании, на които никой не обръща внимание.
Той показа фалшивия албански паспорт; след това се спотайваше, докато не се качи на късен полет за Станстед край Лондон.
Седалката беше тясна и от материя, която запарваше. Нощта беше тъмна. Той беше тотално прецакан. Но и преди беше попадал в подобно положение, неведнъж — абсолютно прецакан.
Поднесоха кафето. Той махна на стюардесата, вдигна два пръста.
— Уиски — прошепна.
Донесоха му миниатюрните шишенца. Плати в брой. Излезе по-скъпо от билета за самолета.
При отварянето на всяка една бутилка се чуваше приятно изпукване като от прекършване на суха клонка. Той ги изля едновременно с две ръце в пластмасовата чаша. Цветът беше смесица от златно и кафяво. Golden Brown… Имаше една песен с това заглавие. Той вдигна чашата, течността беше плътна и красива. Устата му се напълни със слюнка… Подуши питието. В съзнанието му изплуваха асоциации. Не можеше да различи някоя отделна… Но всички напираха. Томи отпи. Първата глътка беше като на бебе, жадно за кърма. Втората беше различна. Третата и четвъртата не бяха нищо. Поиска още четири шишенца. Пи бързо.
Опиянението… Мамка му, как му беше липсвало. Топлото, познато опиянение, което капсулираше всичко и озаряваше живота, продължи четири минути. После приключи. Томи напразно се мъчеше да пие с наслада, но не се получи.
Всичко се превърна в едно празно и безжизнено нищо.
56
Самолетът кацна в едно пусто поле южно от град Перейра в западна Колумбия. Машината спря рязко, вратата се отвори, малката стълбичка се спусна. Слънце, суша, прах и тежка трептяща горещина посрещнаха Лотар и Йенс при слизането. Полето беше оградено. Прозорците на ниската контролна кула бяха разбити. От цепнатини в асфалта стърчаха туфи трева. Оградата около летището беше полегнала на няколко места.
До един автомобил ги чакаха двама мъже, въоръжени, с тридневни бради, дъвчеха листа кока. Единият носеше слънчеви очила, другият беше сресал старателно дългата си коса. Явно бяха суетни. Йенс и Лотар не ги и погледнаха.
— Само си дръжте езика зад зъбите — беше поздравът на мъжа с очилата.
Потеглиха.
— Мразя това място — въздъхна Лотар, загледан през прозореца.
— И аз — съгласи се Йенс.
— Без приказки отзад — обади се мъжът на предната седалка и насочи пистолета към Йенс. Йенс бутна цевта встрани.
Мъжът беше упорит, пак я насочи към лицето на Йенс, после към Лотар. После пак към Йенс.
— Hände hoch! Горе ръцете!
Приятелчето му зад волана се захили.
Подминаха град Картаго, няколко по-малки села, излязоха в пустошта, мъжете отпред си приказваха, смееха се, смъркаха кокаин, пушеха червени „Марлборо“, отпуснаха се. Мъжът с пистолета взе да си гледа задачите през пръсти, забрави да го насочва назад. Стигнаха до безлюден кръстопът. Колата спря.
Йенс реши да действа бързо. Хвана мъжа за гърлото, добра се до пистолета му, простреля шофьора отстрани на главата. Изстрелът прогърмя в колата, по счупения прозорец лисна кръв. Мъжът със слънчевите очила се съпротивляваше яростно, когато Йенс се опита да насочи пистолета към него; беше въпрос на сила. Йенс се оказа по-силният, успя да извие цевта под брадичката на мъжа, натисна спусъка. Пак се чу гърмеж, слънчевите очила се килнаха на една страна. Куршумът проби тавана на колата. Цигарата в ръката на убития мъж прогори дупка в кожената седалка, а колата бавно се плъзна по пътя.
Йенс се протегна, завъртя волана, дръпна ръчната спирачка.
— Не мърдай — нареди на Лотар.
Действаше бързо. Изкара двата трупа на шосето и ги завлече в канавката.