— Радвам се, че те виждам отново.
Лотар го прекъсна:
— Алберт… Михаил и другите, които Ханке държи в Мюнхен? Какво ще стане с тях?
— Ще се оправят — сви рамене Хектор.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
— Можеш ли да ми обещаеш?
Не можеше. Но въпреки това кимна. И Лотар усети лъжата, едва ли беше и очаквал друго.
— Искам да отида при Йенс и Софи — заяви Лотар.
— Скоро ще ги видиш.
— Искам да ги видя сега. — Той се обърна и тръгна към стълбите, по които беше дошъл.
— Страх… — извика Хектор, без да го иска, думите просто излязоха.
Лотар спря.
— Какво каза?
— Попита дали си е струвало…
Лотар чакаше Хектор да продължи, но не последва нищо, той загуби търпение и продължи надолу по стълбите.
— Това, което ме води — подвикна Хектор. — Което винаги ме е водело. Мисля, че може би е страх, не знам…
Хектор преглътна след последната дума.
— Как? — попита Лотар.
— Не знам.
— Като защита?
— Да, може би…
Лотар направи няколко крачки обратно към Хектор.
— Срещу какво?
— Не знам — поклати глава Хектор.
— Пробвай.
Хектор се замисли, затърси, съсредоточи се. Но не намери отговор на въпроса на Лотар.
— Просто ми кажи какво мислиш в момента — предложи Лотар.
— Мисля за теб, за нас…
— Това не ми е нужно… Искам да знам, искам да разбера… Само за това моля. Значи, страхът вероятно е защита; срещу какво?
Водата ромолеше наблизо.
— Срещу всичко.
— По-конкретно.
Хектор размишляваше.
— Срещу бедността… срещу уязвимостта — прошепна. — Срещу безсилието… — Езикът му се развърза, продължи: — Срещу себеомразата, срещу жаждата и глада, срещу слабостта, срещу незначителността, срещу самотата… срещу тишината, срещу празнотата… — Той вдигна очи. — Срещу всичко.
Лотар се замисли. Кимна леко.
— Това зло ли е? — попита той. — Този мироглед?
— В какъв смисъл?
— Целият този страх и егоцентричност… в него ли се корени злото?
Хектор помисли.
— Може, не знам.
— Майка ми беше добра — въздъхна Лотар.
— Да, Франка беше добра — съгласи се Хектор.
— Софи прилича на мама. Изглежда, те привлича… доброто.
— Може би е вярно… Ти също си добър, Лотар.
— Аз съм наполовина мама, наполовина теб. Наполовина добър, наполовина зъл. Не искам да бъда груб… Но мисля, че е така.
Това прободе Хектор.
— Не, Лотар. Ти си добър. Не се безпокой за това. Ти си изцяло добър… — Хектор долови нотка на паника в гласа си.
— „Храни добрия вълк“, така казваше мама — спомни си Лотар.
— Направи го — рече Хектор. — Направи го.
— Ами ти? Ти ще се промениш ли, Хектор?
Хектор видя надежда в очите на Лотар. Обзе го силно желание да каже „да“. Но Хектор не искаше да го лъже.
— Не… за съжаление.
Лотар осъзна, че е вярно; сякаш прие положението.
— Окей — погледна той Хектор в очите. — И сега? Какво ще стане сега? Какво ще стане с Алберт и останалите в Мюнхен?
— Не мога да отговоря.
— Така ли?
— Съжалявам, Лотар — каза той и закова очи в земята, когато Лешек дойде, хвана Лотар над лакътя и го отведе.
Възцари се тишина, чуваха се само птиците и ромонът на водата. От джоба на ризата му стърчеше пура, той я извади, намери запалката в джоба на панталона, запали, запуши.
Мислите търсеха изходи. Имаше такива, но бяха неясни, изпълнени с насилие и смърт и в крайна сметка неоправдани.
Пурата имаше неприятен вкус. Хвърли я в едно от езерцата. Тя изсъска за секунда и угасна.
Постъпи правилно.
Думите дойдоха сами. Имаха формата на нещо, което брат Роберто беше изрекъл в манастира в Тоскана… Понякога човек трябва да постъпва правилно, така се беше изразил…
Да постъпва правилно… Какво значеше това, по дяволите…
Стъпки прекъснаха размислите на Хектор, Лешек се появи.
— Трябва да се захващаме за работа — каза.
Хектор почака няколко секунди, после се изправи и последва Лешек в къщата.
На осем метра дълбочина под къщата имаше изби и проходи. Повечето помещения се използваха за жилища на прислугата — прости стаи, в които четирима-петима души спяха в двуетажни легла. В други държаха пари в брой, оръжия и кокаин, имаше и бункери с провизии, в които да оцелееш и след падане на атомна бомба.
В дъното на тунела от коридори имаше команден пункт. Бетонни стени, никакви прозорци. Компютри и високотехнологично комуникационно оборудване.