Тя тропаше по вратата, викаше и крещеше, но звукът от ударите и ехото от уплашения й глас в тясното пространство само усилваха ужаса. Накрая тя потисна всичко, помъчи се да насочи мислите към нещо друго. Но действителността се намесваше пак и пак. Надеждата беше далечна, малка и невероятна. Тя знаеше кой е Ралф Ханке. Разбираше какво ще стане, когато той дадеше заповедта. Алберт щеше да умре… Ралф се наслаждаваше на тази си власт — да изкара Хектор злодея, при положение че той самият щеше да убие детето й. Защото точно това щеше да стори той и точно така щеше да гледа тя на Хектор… И Ралф го знаеше. Злият гений гореше в очите му…
Бодежи в пръстите й и нажежено желязо по цялото тяло и душа. Толкова жестоко и безмилостно беше терзанието й. Мислено рисуваше сценарии, отново и отново, какво е можела да стори по-различно. Просто да беше останала на коридора, когато докараха Хектор Гусман в болницата в онзи ден в онзи друг живот, който сега беше толкова далечен. Или просто да беше отказала поканата му за обяд… Или просто да беше избягала и да се беше скрила някъде заедно с Алберт за вечни времена… Трябваше да направи това, не биваше да прави онова… Повтаряше си го непрекъснато. И за всички решения от последните месеци имаше точен отговор как другояче е трябвало да постъпи, какво е трябвало да предприеме. Това, в съчетание с клаустрофобията, която я мъчеше в тази стая, създаваше дупка в съществуването, която бавно, но сигурно поглъщаше целия й разум. Сърцето биеше лудешки, ужасът я разкъсваше отвътре. Искаше да се самонарани, да си навреди, да се нареже.
Щяха да минат няколко дни, после вратата на тази изба щеше да се отвори. Никой нямаше да каже нищо, но Алберт щеше да е вече мъртъв.
И когато това станеше, тя също щеше да умре, щеше да се погрижи за това. Софи обмисляше как ще го направи, по какъв начин. Щеше да стане бързо и тя нямаше да страда твърде много…
Това беше единствената й позитивна мисъл в момента.
Обадиха се на Лешек късно през нощта. Един албански престъпник, притежател на нощен клуб в Синкенсдам в Стокхолм, който организираше стриптийз шоута и наемаше източноевропейски момичета на час, ръмжеше в слушалката:
— Уредих онази гад Томи Янсон с паспорт и „Колт“ миналата година.
— Името в паспорта?
Лешек си записа. Информира Хектор.
Заеха се с голямата задача. Преобърнаха всичко надолу с главата. Хектор използва всички възможни средства, с които разполагаше. Търсеха, проверяваха, подкупваха полицаи и представители на властите. Намериха отделни фрагменти. Фрагментите сочеха северна Великобритания, град на име Брадфорд. Името изскочи от две места. Проявяване на снимки, молба за шофьорска книжка.
Хектор нае двайсет души от една руска групировка, с която тъкмо беше сключил сделка, и ги изпрати там. Направи същото и с британска банда от Манчестър и шайка китайци от Лондон, които разположи около града, откъдето да наблюдават всички пътища за бягство. Наля огромни суми и ако Томи Янсон наистина беше там, нямаше да има никакъв шанс за бягство.
Минаха два дни, преди снимката на шведския криминален комисар да се получи на телефона на Лешек. Той я показа на Хектор. Снимката беше неясна, но нямаше съмнение, че мъжът, седнал в полумрака на някаква мизерна кръчма с халба тъмно пиво в ръка, е Томи Янсон.
Хектор погледна снимката, после Лешек.
— Благодаря ти — каза само.
— Недей да благодариш на мен.
— Не, благодаря точно на теб. За всичко.
Лешек го погледна въпросително.
— Хектор?
— Да, Лешек?
— Става ли нещо с теб? — осмели се да попита полякът.
— Да, става нещо.
— Какво?
— Ще умра — изрече Хектор. — И се нуждая от помощта ти.
59
Нощите бяха най-ужасни. Дотук бяха минали три. Алберт едва мигваше, само за по няколко минути, когато изтощението го надвиеше.
Държаха го непрекъснато заключен в стаята. Спалня в градска къща, доколкото разбираше. Плътни завеси и бронирани стъкла на прозорците, които не се отваряха. Никакъв контакт с никого. Когато се събуждаше, храната го посрещаше до леглото на масичка с колелца. През първите дни чакаше търпеливо нещо, каквото и да е. Но тишината, изолацията, жаждата за общуване с когото и да било бавно го пречупваха. Създаваха непрекъсната тревожност, която премина в страх. Той му докара мрачни мисли и неразбираемото започна да придобива форма. Разбра, че няма да се измъкне оттук.