Вратата се отключи и се отвори. Влезе възрастен мъж, облечен в костюм; едната ръка в джоба на сакото.
— Здравей — поздрави го мъжът и седна на стол до бюрото на известно разстояние от Алберт. Усмихваше се като добър стар чичо. В объркването си Алберт изпита облекчение от тази усмивка.
— Казвам се Ралф Ханке; знаеш кой съм.
Алберт кимна.
— Добре ли ти е тук? — попита Ралф.
— Да, благодаря — отговори Алберт покорно, признателно и учтиво.
Мъжът се усмихна още по-широко, едва не избухна в смях.
— Радвам се.
В този момент здравият разум на Алберт се върна, той дойде на себе си, сведе очи към скута си. Засрами се, задето се държа толкова послушно.
— Къде е Михаил? — настоя да узнае.
— Михаил е в безопасност, и той е в къщата, но няколко етажа по-долу.
Алберт вдигна поглед към Ралф Ханке, взря се в студените му очи.
— За втори път ме държите като затворник.
— Вярно е — кимна Ралф. — Миналия път беше в едно от именията ми извън града, беше през зимата. Размениха те за Лотар. Той остана при Игнасио Рамирес… с Йенс. И ето те пак тук.
— За да ме размените?
Ралф не отговори, замисли се, преди да заговори отново:
— Знаеш ли историята?
— Коя история?
— Тази история. — Ралф размаха ръка.
Алберт мълчеше. Ралф продължи:
— Когато започна всичко това, Михаил работеше за мен. Изпратих го в Стокхолм да отправи предупреждение към Хектор Гусман. Блъсна го с кола. Хектор влезе в болница, срещна майка ти.
— Знам.
— Те отговориха на удара. Хектор изпрати Лешек тук, в Мюнхен. Той постави бомба в автомобила на сина ми. В онази сутрин приятелката му взе колата. Умря.
Алберт слушаше.
— След това нещата излязоха от контрол. Майка ти се оказа основна фигура в цялата работа, против волята си, разбира се… И се опита да оправи нещата, само че ги обърка още повече.
Нещо в тона му отново изплаши Алберт. Някаква самоочевидност, фатализъм. Алберт не искаше да се страхува, искаше да запази самообладание и съсредоточение. Но мъжът срещу него се наслаждаваше на всичко това — да вижда страданието на Алберт. Да вижда страха в него.
— В отговор на твоя въпрос, Алберт — продължи той спокойно, — да, трябваше да те разменим. Но, изглежда, няма да стане така. Крайният срок наближава.
Ралф погледна ръчния си часовник.
— С кого щяхте да ме разменяте? — Алберт се задави. Прочисти си гърлото.
Ралф се вгледа в него; лицето му беше увиснало, очите — празни. Алберт усети, че въпросът му е събудил у Ралф гняв, който той се мъчеше да държи на разстояние. Сякаш размяната е била най-добрият вариант… А това тук — това, че Алберт седеше тук, беше вторият най-добър вариант.
Ралф се изправи, сведе очи към Алберт в инвалидната количка. Сви устни.
— Има нещо жалко и тъжно в инвалидните столове — промърмори той. — Аз никога не бих изтърпял да съм прикован за такъв. Ти си силен.
Каза го равнодушно и след това си отиде. Сякаш по даден сигнал в стаята влезе друг мъж. Затвори вратата след себе си, заключи я.
Носеше костюм, стискаше прозрачна ролка найлон под мишница, камера и статив в другата ръка. Алберт не разбираше.
Мъжът разви найлона на пода.
— Какво е това? — гласът на Алберт изтъня.
Мъжът нагласи видеокамерата, след това хвана стола на Алберт и го бутна върху найлона. Алберт се опитваше да разбере. Мъжът се върна при камерата, включи я, сложи си чорап на главата.
— Опитвате се да ме уплашите ли? — попита Алберт безсилно.
Мъжът извади пистолет със заглушител.
Алберт почувства, че частица от него вече знае. Главата му просто увисна, той заплака тихо; поток от сълзи. Камерата записваше.
Алберт се помоли на Господ, когато студената стомана на заглушителя се притисна в тила му. След това страхът сякаш го завладя. Загуби всякакво усещане в тялото, не само в краката. Страхът от смъртта го вцепени. Всичко стана тежко и студено, Алберт затвори очи.
Тежко тропане по вратата. Отвън викаше мъж:
— Спри, спри!
Ключ в ключалката, вратата се отвори.
— Спри! Той се обади!
Мъжът зад Алберт излезе от стаята. Вратата отново се затвори и заключи.
Алберт не разбираше. Повърна право върху найлона под себе си.
60
Софи затваряше очи, заспиваше, събуждаше се, отваряше ги. Затваряше ги. И така нататък.