— Ние сме полицаи, ти и аз — рече Еди.
— И знаем къде се намира той — каза Майлс.
— И носим отговорност — додаде Еди.
— Влиза ни в задълженията, така да се каже.
— Невинаги е лесно… — започна Еди, спря се, затърси думи, тъй като още не знаеше със сигурност с кого си има работа. — Трябва да знам едно, преди да продължа.
— Аз също — отвърна Майлс.
— Първо ти — предложи Еди.
Майлс не се поколеба.
— Има ли и грам съмнение в теб, Еди Буман, за това, което сме длъжни да направим, ти и аз?
Еди изпита облекчение.
— Не, нито грам. Има ли грам съмнение в теб, Майлс Ингмаршон?
Майлс поклати глава.
— Ни най-малко.
— Кафето май е готово. — Еди посочи машината зад Майлс.
62
Алберт се събуди, когато сложиха на главата му черен платнен чувал и го вързаха около врата му. Стиснаха го за ръцете, хванаха ги със „свински опашки“ около китките. Изведоха го с инвалидния стол от стаята, пренесоха го на ръце по стълбите, изведоха го в свежия въздух навън и го натовариха в кола, затвориха вратата и потеглиха.
Той дишаше през плата. Прилошаваше му от страх и от непредвидимите завои на пътя.
След десет минути свалиха чувала. Дневната светлина го заслепи. Хората на Ханке около него, общо трима; най-отзад във вана — Михаил. Той също току-що беше освободен от платнения чувал.
— Михаил! — възкликна Алберт с облекчение. — Къде ни водят?
— Не знам. Не се страхувай — избоботи руснакът, докато се озърташе и чакаше очите му да привикнат със светлината. — Добре ли си?
— Не знам — промълви Алберт, погледна през прозореца. Движеха се по централните улици на Мюнхен. Беше един най-обикновен ден в града. Хората навън бяха облечени леко заради топлото време.
— Насочиха пистолет към главата ми — проговори Алберт.
— Кой го направи?
— Един от хората на Ханке.
— Просто ей така?
— Не, беше планирано. Найлон на пода, видеокамера, която да документира.
— Какво стана?
— Ралф спомена за размяна; щели да ме разменят. Но не се получило.
Алберт се загледа навън. Движеха се по тясна улица. Триетажни сгради покрай тротоара.
— Точно усещах как натиска спусъка и някой затропа по врата и му извика да спре.
Алберт почти можеше да усети през две седалки как емоциите на Михаил клокочат. Стаен, изгарящ гняв.
Ванът спря на голям площад, „Мариенплац“.
Изведоха Алберт и Михаил навън. Всичко стана много бързо.
— Чакайте тук — нареди един от хората на Ханке.
Ванът изчезна. Михаил хвана инвалидния стол, потупа Алберт по рамото с грамадната си длан.
— Не се страхувай, вече съм тук — прошепна му.
Огледаха се. Алберт не забелязваше нищо особено. Времето течеше. След малко Михаил приклекна до него, посочи високата статуя на площада.
Алберт присви очи. Видя Лешек, Соня… и Хектор. Стояха заедно, Соня прегръщаше Хектор. Не го пускаше. Лешек ги раздели внимателно. След това Хектор се обърна и тръгна към Алберт и Михаил.
Носеше светла риза с навити ръкави. Движеше се целенасочено, мина на десетина метра покрай тях. Кимна леко на Михаил и се усмихна на Алберт. Изглеждаше едва ли не щастлив, помисли си Алберт. Все едно е изпаднал в някакво състояние… Душевен мир може би…
Хектор се отдалечи.
Соня и Лешек внезапно се озоваха до тях. Алберт не ги беше видял да идват. Соня потънала в сълзи, Лешек блед, но овладян.
— Елате с нас.
Те взеха Алберт и Михаил със себе си и се насочиха към западния край на площада, към чакащ микробус с отворена странична врата. Качиха Алберт по рампа. Всичко ставаше много бързо. Навлязоха в градските задръствания.
— Каквото си мисля ли става? — Михаил насочи въпроса си към Соня и Лешек. Лешек кимна иззад волана.
— Какво си мислиш? — обади се Алберт.
— Ето ти я размяната — отговори руснакът.
Отново. Алберт разбираше… и не разбираше.
Соня се обърна, протегна се, хвана Алберт за ръка. Беше съсипана, посивяла от мъка, по бузите й се стичаха сълзи.
— Не бива никога да изпитваш вина заради това, Алберт. Ти нямаш нищо общо. И сега си свободен.
Само че той изпитваше вина. Огромна вина.
След като се увери, че на инвалидния стол седи истинският Алберт Бринкман, Хектор последва инструкциите и прекоси площада. След няколко крачки се обърна. Видя Лешек и Соня да отиват при Михаил и Алберт. Споходи го жестоко чувство, че е изоставен, но бързо го потисна. Постара се да запази самообладание.
Осем мъже, които се бяха движили анонимно по площада, сега се насочиха към Хектор и оформиха невидим кръг около него, докато той не се качи в една от трите чакащи на улицата до площада коли.