И тогава се появи той, мина през митницата с инвалидната количка и излезе в залата за пристигащи. Всичко в нея пожела да се отпусне, но Софи все още се сдържаше. Наблюдаваше го, преди той да я е забелязал. Опитваше се да разбере в какво състояние на духа е. Изглеждаше както при последната им среща в Прага. Но беше и уплашен, травмиран. Имаше нещо твърдо и насилено. Издялано на лицето му като с длето; погледът — напрегнат, несъзнателно шареше в търсене на опасност или заплаха. Алберт изглеждаше, сякаш би могъл да се нахвърли върху всекиго, макар всъщност да не можеше.
Алберт я видя, но суровият израз не напусна лицето му. Опита да се усмихне, но не се получи.
Прегръщаха се дълго, много дълго. Тя не искаше да го пусне.
— Стига толкова — каза той полушеговито и се освободи. — Къде са останалите?
Тя го погали по челото, по косата. Вече беше малко по-спокойна. Допусна един милиграм радост… Но установи, че сега, когато вече нямаше от какво да се страхува, притеснението е още по-осезаемо. Сякаш свободата го беше отключила и то излизаше от контрол. Тя не знаеше какво да прави. Как да стои, какво да прави с ръцете си. Как да живее, как да чувства…
— Йенс и Лотар са в апартамента на Йенс. И ние с теб отиваме там, ще поживеем заедно известно време — отвърна тя.
— А Майлс и Сана?
— И те са тук. Сана е в болница, Майлс го изписаха. И двамата се чувстват добре…
Мислите на Алберт сякаш нахлуваха от всички страни и ъгли.
— Хектор е мъртъв — процеди.
Тя само кимна.
— Лотар знае ли?
— Да — едва прошепна тя.
— Как реагира?
— Затръшна вратата.
— А после?
— После излезе, поотупа се, опита се да се държи естествено.
— Тъжен ли е?
— Да, разбира се, но просто не знае какво да прави… С времето ще дойде на себе си.
— Хектор пожертва ли се?
Тя се вгледа в Алберт; в него се таеше скрито отчаяние.
— Да — промълви тя предпазливо. — Така мисля.
— За кого?
— За Лотар, за мен, за теб… за себе си…
Алберт сведе очи, замисли се.
— Как се чувстваш, Алберт?
— Не знам — прошепна той.
Погледът — празен. Мислите — разпилени. Минаха няколко минути. Той се заозърта бързо. Не толкова за географското местоположение, колкото за цялата ситуация… съществуването.
— Е, у дома ли сме вече? — попита.
Тя помисли.
— Да, у дома сме — рече тихо.
Той въздъхна и прошепна: окей.
Софи хвана инвалидния стол. Поеха през гъмжилото от хора в залата.
— Изглеждаше почти щастлив. Хектор — обади се Алберт. — Изглеждаше в мир с всичко, когато зае мястото ми.
Софи буташе стола към изхода.
Най-после дойде и плачът.
Тя отвори очи. Таванът беше бял. Леглото, в което спеше Софи, беше широко. Големи дебели възглавници, спално бельо от египетски памук. Имаше чувство, че е била в безсъзнание. Когато пристигнаха в апартамента на Йенс предишната вечер, се беше предала на съня. Не сънува нищо, само спа дълбоко и дълго. А сега беше започнал нов ден.
Горната част на украсения с шпроси прозорец беше открехната. На улицата се затръшна врата на автомобил. Някъде наблизо се чуваше гълъб. Беше кацнал на фасадата точно до прозореца, гукаше, после разпери крила и излетя.
Софи стъпи на мокета. Беше мек и скъп. Тя стана, облече халата, който висеше на вратата на гардероба.
Лотар и Йенс седяха в кухнята и попълваха някакви документи. Софи седна при тях, хвана Лотар за ръка.
— Какво правите?
— Попълваме бланки. Немското училище на „Карлавеген“ ще приеме Лотар веднага.
Тя погледна Лотар в очите. Той й се усмихна леко; както винаги, се стараеше да се държи спокойно и позитивно.
— Ще се справиш ли, Лотар? — попита го.
— Така мисля.
— Ще започнем оттук. Никой не е толкова лош, че да не може да се промени — рече тя.
— Направил съм кафе — каза й Йенс, докато зачеркваше отделните въпроси от бланката.
Софи стана, тръгна към кухненския плот.
— Къде е Алберт? — попита.
— Отиде до центъра — отговори Йенс.
Алберт въртеше колелата бързо и целенасочено надолу към парка „Хумлегорден“. Там понамали скоростта; разхождаше се под дърветата, беше топло и красиво, столът цъкаше приятно.
Оттам навлезе в гъмжилото на „Стюреплан“, надолу до „Страндвеген“ и „Нюбрувикен“, купи си безалкохолно, разхождаше се и гледаше хората, водата, всичко. Слънцето грееше, чайките се носеха високо в синьото небе и надаваха крясъци. Той спря на ръба на кея. Там беше закотвено корабче, поне стогодишно, тънко и дълго, шведският флаг се развяваше леко от вятъра.