Майлс, с кухненското чукче в ръка, следеше фалшивия бой на екрана, докато силно и методично избиваше всички зъби от устата на Томи. Отнемаше време и беше кърваво. Няколко зъба отказваха да паднат, та се наложи да ги изреже с нож. Еди отряза всички пръсти на Томи с клещите. Падаха на пода. Накрая ги събра, преброи за всеки случай до десет, пусна ги в найлонов плик заедно с окървавените зъби.
Двамата отнесоха тежкото туловище на Томи Янсон в банята. Ваната беше пълна със сол. Положиха го вътре, като се погрижиха да е изцяло скрит под солта.
Почистиха хола, изтриха всички следи. На екрана Големия Самоанец молеше за милост.
Еди извади семейната снимка от рамката и я изгори в пепелника. Емели, Ванеса и Моника се разтопиха заедно с един млад и почтен Томи Янсон. Той прибави и другите снимки — с него, Майлс и Софи. Те също пламнаха и изчезнаха.
Самоанеца закрещя от болка и заудря с длан по пода, когато шофьорчето седна отгоре му и изви единия му крак. Но не биваше да го прави. Защото внезапно, сякаш от нищото, един побеснял индианец от племето апачи изскочи на ринга.
Еди загаси телевизора.
Обратният полет беше по-спокоен. Носеха се през разредения въздух на единайсет хиляди метра височина. Еди и Майлс кацнаха на „Арланда“, взеха автобус до централната гара на Стокхолм. В голямата зала се разделиха със здраво ръкостискане. Спогледаха се. Еди не можеше да определи собственото си душевно състояние. Дали стореното е добро, или зло… или и двете. Само че този път не се колебаеше между две крайности, просто приемаше действителността. Изглежда, Майлс Ингмаршон разсъждаваше по същия начин, тъй като кимна, като чу размислите на Еди.
— Продължаваме напред — рече той, пусна десницата на Еди и се скри в множеството при изхода към „Васагатан“.
Еди остана сред гъмжилото от пътници. Той се намираше в центъра, в окото на бурята. Можеше да отиде където пожелае, да прави каквото пожелае. Решенията нямаха край, точно както потокът от хора течеше около него от всички посоки.
Поне такова беше усещането. Но чувствата и реалността не бяха едно и също, свободният избор беше химера. Еди знаеше какво трябва да стори. Винаги го е знаел. Имаше само един път.
Той се обади на Каролине:
— Нуждая се от помощта ти.
Срещнаха се час по-късно в Гамла стан, тръгнаха пеш надолу по „Стуршюркобринкен“. Туристи, жега и шведски знамена. Тя го държеше под ръка. Харесваше му. Че беше близо до него, че не го пускаше.
— Бях сигурен, че ще умра — проговори Еди. — Когато Томи ми преряза вените и ме остави в апартамента… Когато тръгнах след теб в Колумбия… Когато вървях през джунглата към къщата на Игнасио… Когато застрелях мъжа, който те държеше… Но не стана. Смъртта така и не дойде.
— Което е хубаво — усмихна се тя леко. Стисна го по-силно.
— Да, само че е по-сложно.
— Как е възможно? — почти се засмя тя.
— Смъртта, която мислех, че идва, трябваше да е изкупление за престъплението, което извърших…
Тя замълча. Този въпрос беше възникнал още при втората им среща.
— Пребих едно момче. То умря…
Еди го каза направо, не намери друг начин.
Тя го пусна. Продължиха да вървят един до друг.
— Кой беше той?
— Рикард Егнел… двайсетина годишен. От Норурт. Срещнахме се в една градинка, той и приятелчетата му… и аз.
— И никой не знае? — попита тя.
— Томи Янсон знаеше. С това ме държеше.
— А Томи вече го няма.
Еди не отговори.
— Кога стана това?
— Много отдавна.
— Може би трябва да помислиш още малко — предложи тя.
Той й се усмихна тъжно.
— Мислих. Дълги години. Отново и отново, всяка безсънна нощ.
Тя не каза нищо, загледа се в калдъръма.
— Трябва да се видя с родителите му — продължи Еди. — Искам да ми помогнеш. Моля те да дойдеш с мен, да им обясниш, че седя в автомобила отпред, че ако искат да чуят какво точно се случи, аз ще им разкажа. Но не мога да позвъня на вратата им сам.
Каролине спря, все така пребледняла. Погледна го тъжно.
— Знаеш какво означава това, нали?
Той кимна.
— Зная.
Тя го изгледа ядно.
— Какво мислиш? — подпита я той.
Тя отклони поглед.
— Просто се държа егоистично — промърмори тя тихо.
Поеха на север. Каролине шофираше. На магистралата хвана ръката му, сложи я на коленете си, останаха така. Времето беше топло и приятно. Еди остана в колата, а Каролине отиде да позвъни на вратата. Старият Егнел отвори. Известно време разговаряха, след това той я покани вътре и затвори вратата.