Томи беше изваден от равновесие. Тя го виждаше, въпреки опитите му да го скрие. Той отпусна скръстените си ръце върху подлакътниците на стола. Не изглеждаше естествено. Но той остана така, бързо посочи вратата.
— Навън ли са сега? Колегите? Чакат с нетърпение да се нахвърлят на едно старо ченге и да го разкъсат на парчета… — Той се помъчи да се усмихне. Не се получи.
— Навън няма никого, сами сме, Томи — отвърна тя.
Скръстените ръце се върнаха пред гърдите му.
— Какво искаш? — прошепна той; слюнка в ъгълчето на устата.
Софи почака няколко секунди, преди да отговори:
— Искам да намерите Хектор Гусман и Арон Гайслер. Направете го като полицай, помолете за международна помощ, направете го както трябва.
Томи я изгледа. Беше изненадан.
— И ако ги намеря?
— Вкарайте ги в затвора.
— Само това?
— Имате си разследване, довършете го. Приемете овациите и си продължете живота.
— Нямам доказателства срещу Гусман, не и достатъчни.
— Аз мога да помогна — заяви тя.
Томи се опита да разчете мислите й.
— Може ли да попитам защо искаш да вкараш Хектор Гусман и Арон Гайслер в затвора?
— Не — отвърна тя спокойно.
Патово положение за момент.
— Ако не успея? — настоя Томи.
Тя се наведе напред, извади купчина листове, сложи ги на масата; ръката й остана върху тях.
— Всичко, което разказах току-що, е описано тук. Но по-подредено. Материалите срещу вас са изобилни, Томи Янсон. Започват с проследяване на парите, продължават с убийството на Гунила Страндберг и полицай Ларш Винге…
Той не помръдваше.
— След това явно сте се плъзнали по нанадолнището. Изчезвания и убийства. Между другото, има писмено показание как сте се опитали да убиете Майлс Ингмаршон чрез удавяне, убийството на Антония Милер в Дания и тъй нататък…
Пауза.
— Майлс… — промълви Томи, едва ли не развеселен. — Той ли направи това?
Тя не отговори.
— Оказа се по-различен, отколкото го мислех — продължи Томи.
— Да, вие го знаете най-добре — отвърна тя, изправи се, взе си чантата и си отиде, без да го погледне повече.
Томи затвори очи, притисна основата на носа си. Тази тишина можеше да подлуди всеки. Това беше и целта на стаята. Звукоизолирана, клаустрофобична. Само че на медицинската сестра не се беше отразило…
Софи Бринкман… Беше спокойна, разумна, решителна.
Томи си избърса устата с опакото на ръката. Дори не му беше хрумвало, че жената може да мисли.
А явно можеше.
Беше показала спокойствие, овладяна самоувереност, сякаш за нея той беше прозрачен. Изглеждаше напълно неподатлива на всякакви игрички и постановки. Силна и твърда, безпощадна. Високоинтелигентна по начин, който го накара да се почувства действително малък… А погледът й. Сякаш е познала повече от живота от всеки друг човек.
И по дяволите, как се е докопала до цялата тази информация за парите, които той беше пръснал по целия свят?
Хвани Хектор и си свободен, така беше казала. Това ли беше сделката? Сериозно ли говореше? Наистина ли щеше да го остави на мира? Не, не може да бъде…
Нещо глождеше Томи, сила, която му шепнеше: стани, тръгни след нея, намери подходящо място, застреляй Софи Бринкман в главата, зарови я в гората. Но друг глас му подсказваше: стой тук, успокой се, изчакай по-сгоден случай. Тя не би дошла, ако не се чувстваше в пълна безопасност.
Томи погледна купчината хартия на масата. Вдигна предпазливо най-горния — празен — лист. Очите му паднаха на подробно описание на всичко, което тя току-що му разказа. Че той беше убиец. Тук имаше детайлна информация за смъртта на Гунила Страндберг и Ларш Винге. Проследени бяха и парите на Гунила, които Томи открадна.
Той прелистваше страниците.
Ставаше все по-сериозно. Свидетелски показания на Майлс Ингмаршон за убийството на неговата колежка Антония Милер, опита за убийство на самия Майлс. Езикът беше професионален, балансиран и премерен, както се прави. Изглеждаше почти драматично. Това беше златна мина за прокурорите, златна мина и за пресата. Стигаше да го прати на гилотината; поне три пъти. И нито дума за нея самата, за Софи, във всички материали.
Томи Янсон се облегна назад. Погледът му се зарея в празното пространство, почукваше несъзнателно с кокалчета по подлакътниците на стола, накрая въздъхна дълбоко.
Мътните да го вземат, как беше подценил тази жена.
Обади се на Еди.
— Проследи я — изхриптя и затвори.
Бялата дървена къща на хълма, на десет километра северно от стокхолмското полицейско управление, представляваше красива гледа. В имота имаше нещо доброжелателно. Някакъв небрежен ред. Сякаш всичко живееше в симбиоза — градината, къщата, земята, върху която се издигаше, небето над нея. Едно цяло. Нейният роден дом.