Ръцете върху кухненската маса, очите в празното пространство.
— Най-приближеният на Хектор, Арон — говореше Софи. — Не знаеше как да се държи с мен, докато Хектор лежеше в кома… Представлявах заплаха за него, за цялата организация, знаех твърде много. Ако не знаеше, че Хектор държи на мен, щеше да ме убие.
Софи гледаше с невиждащ поглед.
— Затова ме свърза с организацията. Принуди ме да работя за тях, да участвам. Така можеше да ме контролира.
Тя срещна очите на Ивон.
— Водех двоен живот, пътувах по света, въртях делата на Хектор, лъжех партньорите му и разправях, че всичко е наред. За да спася живота си и живота на Алберт. Всеки ден се молех Хектор да се оправи. Защото, ако той умреше, Арон щеше да ни убие. Нашият живот зависеше от умиращия Хектор.
Софи замълча. Природата отвън отново напомни за себе си. Косът запя от върха на един бор. Също и други птици. Едно време тя ги познаваше, баща й я беше научил… Но вече не помнеше.
— Би трябвало да е лесно — промърмори Софи.
— Кое? — попита Ивон.
— Това. Животът. В началото беше толкова просто.
Кучето Рат пак изръмжа, тих глух звук, който беше на път да премине в лай. Ивон пак го смълча с леко изшъткване.
— С повечето хора е така — отговори Ивон на твърдението на Софи. — И после става нещо друго.
И после става нещо друго… Думите отекнаха у Софи.
— Остарявам — продължи Ивон и се покашля. — С възрастта нещата се променят. Картини и спомени избеляват и едновременно с това стават по-ясни… Не мога да го опиша по друг начин.
Ивон присви очи към прозореца зад Софи.
— Вътре във всеки от нас има жертва — каза.
От това я заболя, Софи искаше да се защити. Ивон я изпревари:
— Знам какво ще кажеш, Софи, че жертвата е само в мен… Но твоят начин да се справиш, сама да се убеждаваш в противното, да се държиш, като че ли си освободена от това, понеже толкова ясно си го виждала в мен… И той не е правилен…
Софи взе да се замайва. Искаше да се опита да разбере.
— Ти беше друга преди — продължи Ивон.
— Преди кое?
— Преди баща ти да умре.
Софи чакаше.
— Беше весела, общителна, не спираше да приказваш, да задаваш въпроси… беше безстрашна. Отказваше да се научиш да си връзваш връзките… Нямаше време за такива занимания. Кипеше от живот, все носеше панталони. Прекарваше цялото си време с баща си… А аз ревнувах.
Софи вдигна очи към Ивон.
— Мен и татко?
Ивон поклати глава.
— Не, завиждах, че си свободна, че знаеш как да бъдеш свободна… Когато Йеорг умря, ти се затвори в себе си. Създаде си черупка, защита. Цената беше висока. Свободата остана отвън.
Ивон хвана чашата с вода, придърпа я към себе си, погледна в нея.
— И при неговата загуба аз не ти помогнах — продължи тя. — Бях заета със собствената си мъка и неспособност да се справя с живота… Тогава унищожих много. А ти се затвори още повече…
Нещо започваше да придобива очертания, Софи слушаше.
— Когато Давид се разболя — продължи Ивон.
Давид. Нейният съпруг, бащата на Алберт.
— Ти отново се затвори, може би по навик. Той се нуждаеше от теб.
— Той си имаше друга — прекъсна я Софи.
Ивон кимна.
— Знам… И знам колко те заболя… Но не тогава, Софи, вече не.
— Той получи всичката помощ, от която имаше нужда — възрази Софи.
Ивон я изгледа, поклати глава, прошепна:
— Не е вярно.
У нея се събуди неприятно усещане. Ивон продължи:
— Ти го наказа с мълчание, когато той се опита да помоли за прошка, опита да се приближи.
Софи се обгърна с ръце.
— Какво искаш, мамо?
— И после Давид умря, стана бързо, той просто се предаде пред болестта и си отиде. Ти не изглеждаше подготвена за това. Справяше се, грижеше се, въртеше домакинството, гледаше Алберт. Но през цялото време скрита в черупката си, не допускаше никого, беше тиха, студена. Бореше се храбро да не допускаш грешки, външно… Нещо като емоционално алиби. Но страдаше ужасно, не допускаше нищо и никого.
Софи беше отпуснала ръце, гледаше дланите в скута си. Беше ги стиснала.
— Ежедневието се върна — каза Ивон. — И всичко тъжно и трагично изтече в някакво непрогледно небитие. Чувството за вина така и не те напусна, нищо че смяташе, че е невидимо. Аз го виждах… Виждам го и днес.
Софи политна назад. Внезапно й прилоша.
— Никога не съм го обичала — каза, без да се замисли. — Исках живота, който можеше да ми предложи, и въпреки това се направих на жертва, когато той потърси другаде любовта, която аз не му давах… Лъжа Алберт, взимам грешни решения, излагам другите на опасност, за да предпазя себе си. Себична съм… Лоша съм…