Тя започна да се вцепенява. Устните загубиха усещане… Натискът върху очите стана непоносим. Страхът от смъртта се пробуди. Крайниците се разтърсиха, лицето трепна. Цялата й вътрешност взе да се извива.
Само още малко…
Сърцето биеше учестено, някакъв вакуум изсмукваше всичко от тялото. Предупредителните сигнали крещяха вътре в нея. Мисълта се замъгли, няколко кратки секунди тя се люшкаше между съзнанието и безсъзнанието. И после — внезапна чернота, когато безсъзнанието надделя. Неволно си пое дъх, водата нахлу в дробовете и Софи се събуди, изскочи на повърхността, грабна хавлията, оставена на ръба на ваната, и зарови лице в нея; кашляше и повръщаше вода, накрая успя да си поеме дъх. Болката беше неописуема. Тя изкрещя в хавлията, за да приглуши звука доколкото е възможно, помъчи се да успокои дишането си — леки повърхностни вдишвания, малко въздух и после още малко, — гърлото и дробовете й изгаряха.
Отметна глава назад, отпусна ръце на ръба на ваната, задиша по-равномерно, напълни дробовете с въздух, почака кислородът бавно да изпълни тялото и органите й… Обгърна я усещане за неописуемо доволство. С наслада се вслушваше в звука от капещия кран. Кап-кап-кап във ваната на дълги интервали, липсваше постоянство, липсваше ритъм… Видя тънки цепнатини на тавана, малко обелена боя. Изви глава, роклята висеше на закачалка на вратата. „Соня Рикел“…
Бум-бум-бум. Тропането на вратата отекна в малката баня, прозвуча гласът на Алберт:
— Мамо? Трябва да побързаш, след малко тръгвате.
Коктейли и глъчка. Напитките се лееха. Малкият четиричленен бенд в смокинги свиреше боса нова. Дипломати, бизнесмени, бизнесдами и някой и друг политик, общо стотина гости се бяха събрали в залата на шведското посолство в чешката столица.
Софи стоеше настрана с чаша шампанско в ръка и следеше с очи Сана Ренберг. Майлс Ингмаршон в другия край на помещението правеше същото.
Сана, с къса руса коса, привлекателна фигура и официално облекло, се движеше сред множеството. Имаше една цел — Карл Хагман. Той се намираше в средата на залата и бъбреше с колеги.
Сана се добра до Хагман и прошепна нещо в ухото му. Карл се усмихна, леко се смути, докато я оглеждаше от глава до пети.
Добре…
Софи погледна часовника си.
Тънкостта беше да изведат Карл Хагман в точния момент. Приспивателното в шампанското му щеше да подейства след трийсет минути. Тогава щеше да припадне.
Двамата колеги на Карл, мъж и жена, все се въртяха около началника си. Трябваше да ги разсеят.
Софи щеше да поеме мъжа, Майлс жената.
Тръгнаха натам, всеки от своята страна.
— Здравей — усмихна се Софи.
Мъжът се обърна и лицето му светна.
В залата беше тясно, всички стояха плътно един до друг. Докато разговаряха с колегите на Карл, те незабележимо се движеха в полукръг. Накрая колегите се озоваха с гръб към шефа си. Софи видя как Сана отвежда Карл Хагман към изхода.
След три минути се срещнаха пред залата. Карл бърбореше и се хилеше, докато Майлс го подпираше да не се търкулне надолу по стълбите. Софи и Сана вървяха след тях.
Вместо да напуснат посолството през главния вход, те свиха надясно, отвориха една врата с код, прекосиха малък офис и се спряха пред друга врата с код. Софи въведе четирите цифри, отвори, задържа вратата и се плъзна след тях.
По друго стълбище слязоха в мазето на посолството. Карл Хагман се замайваше все повече. Групичката забърза по коридора, като ту носеше, ту влачеше Хагман.
— Ей!
Обърнаха се. Пазач. Двойна брадичка, тъмен костюм, радиостанция в ръката.
— Какво правите тук?
— Този приятел беше на път да се изложи пред гостите — усмихна се Майлс.
Пазачът го изгледа.
— Вие сте онзи, компютърният спец, нали?
— Да, водя този тук да си поспи в моя кабинет…
— Но само за малко, след три часа посолството трябва да се опразни, такива са правилата.
Пазачът се обърна към Софи и Сана.