Изкуствената кожа — студена под голата му кожа, когато седна на офис стола.
Папките… две от тях изпъкваха, на Софи Бринкман и Майлс Ингмаршон. Пълни с цялата информация, с която разполагаше за тях… Близки и далечни роднини, приятели, предишни работи, предишни жилища, характер, особености, всичко, което може да му хрумне на човек, старателно събрано в търсене на най-малък намек къде може да се крият.
Шкафът за документи…
И там информация. Но тя се отнасяше единствено за ченгета, които би могъл да използва. Всичките — побойници от различни части на страната. Там Томи беше открил и онзи задник Еди Буман. Беше ги проверил до един. Най-често не изникваше нищо — малко изневери, малко дрога, малко финансови гадории и доста насилие, нищо впечатляващо. Но Еди Буман… Томи беше разкрил убийство. Това вече беше нещо.
Проверявай всичко… беше научил това още в началото на кариерата си.
Не оставяй никакви дигитални следи… беше научил това в края на кариерата си.
Папките, шкафът с документи. Те бяха причината той да е едни гърди пред всички. Основната заслуга беше на мъртвите. Те го тормозеха и го измъкваха от кревата преди първи петли. Това даваше на Томи много ценни допълнителни часове, които да го държат крачка пред всички шибани гадини, които биха могли да му пъхнат прът в колелото.
Оставаха само Софи и Майлс… И след това щеше да бъде свободен.
Томи отвори куфарчето и извади вързопа хартия, който получи от Софи Бринкман, хвърли един поглед на страниците, докато ги пускаше в шредера.
Беше толкова близо до нея. Кучката Бринкман… Стигаше само да се протегне, щеше да сложи край още тогава.
Майлс Ингмаршон, Софи Бринкман… Като някаква тъпа шега. Злоба и огорчение се процедиха в съзнанието му, плъзнаха надолу по гръбнака, прободоха го. Той се поизправи на стола.
Трябваше да се погрижи и за двама им, при това едновременно. Криеха се някъде заедно… Така щяха и да умрат. Така го планираше.
Документите станаха на парчета. А сега беше време да се залови за работа.
С очилата за четене на носа Томи отвори бележника, прочете информацията, която получи от Еди Буман.
Томи защрака по клавиатурата, провери всички полети от „Арланда“ във времевите рамки, които му даде Еди след проследяването на Софи до летището. Нямаше как Томи да го бива в тези неща, компютрите… не беше от това поколение. Само че го биваше, при това много; държеше го в пълна тайна… За пред хората се правеше на тъп и безнадеждно старомоден за компютри и телефони. Преди половин година реши да спре пиенето. Вместо това се превърна в перфекционист. Това се оказа неговото спасение… Да държи всичко под контрол. Съзнаваше, че ако иска да оцелее, трябва да прави всичко сам. Започна да се учи на нови умения. В крайна сметка не се оказа толкова трудно.
Софи отишла на терминал 2, поне според Еди. Късмет за тях. Две беше по-новият и по-малко натовареният от двата международни терминала на летището. Полетите в рамките, които Еди му даде, бяха само четири. От другия международен терминал, пет, по същото време бяха излетели петнайсет самолета.
Томи прочете на екрана полетите от терминал 2. Хелзинки, Париж, Франкфурт и Амстердам.
Той се почеса по носа, изпрати запитване за паспорта на Софи Бринкман за всички четири полета на Кони Клинг от гранична полиция на „Арланда“. Кони трябваше да провери списъка с пътниците лично, никой друг. Тя обичаше работата си, изпитваше ужас от терористи, беше расистка, националистка и с лека ръка отпращаше бежанците.
Томи заключи кабинета и се качи по тясното стълбище до кухнята.
Хладилникът светеше в светлосиньо, когато той отвори вратата. Нямаше да е зле да закуси… Само дето имаше само месо — говежда пържола, голяма колкото капак на тоалетна чиния. И картофи с лук, които беше запазил от вчера… И соса — само колко пъти го опита, докато остана доволен. Поддържаше контакт с онзи японец с кулинарния блог, умееше да готви… Томи уважаваше такива хора.
Опече пържолата в твърде много масло. Тя църцореше, докато отвън стана доста привлекателна. Добави картофите и лука, разбърка…
Томи наряза месото, потече рядък червен сос. Месото имаше вкус на гора, кръв, страх и плячка. Той дъвчеше и мислеше за бъдещето. Майлс и Софи щяха да умрат. Томи щеше да остане полицейски шеф още малко, щеше да си намери нова жена, да излезе в ранна пенсия, да се премести в Испания и пак да започне да пие.