— Къде си мислиш, че отиваш, бе? — изкрещя Горман задавено, както беше коленичил върху леглото. Курвата му държеше оная работа в ръка. Тя също зяпаше Йенс.
Йенс излезе на балкона и затвори след себе си.
— На тебе говоря! — изрева Горман откъм каютата. Но курвата все пак се оказа по-важна. Кевин Горман взе да пъшка.
Йенс се облегна на перилата, загледа морето. По време на затворничеството си при Игнасио той нямаше възможност да се свърже с външния свят. Не можеше да се обади по телефона, да седне пред компютър, дори да прати писмо. Горман не го изпускаше от поглед и за миг. И макар че беше друсан идиот, Горман беше като пиявица, не оставяше на Йенс най-малък шанс за няколко секунди личен живот.
Морето беше спокойно. Предсмъртното зарево на слънцето на хоризонта. Беше мъчително никога да не остава сам. И сега, в този кратък миг, в който остана насаме със себе си, изпитваше единствено огромна празнота. И нямаше ни най-малка представа какво да прави с нея.
Йенс наведе глава, загледа се в обувките си. Всичко беше пропито с тъга. Навярно точно това представляваше празнотата — стара потискана тъга, скрита някъде в него, винаги активна, слепена с неговата личност. Искаше да диша, искаше да се проветри… Но Йенс я задушаваше, непрекъснато, без спиране…
Розита се хилеше в каютата. Горман също.
Йенс гледаше морето. До ушите му стигаха звуци от един друг свят. Един по-топъл свят, до който той нямаше достъп. Музика, празненства, семейства. Хора, които бяха заедно, защото така искаха… Йенс копнееше за Софи. Искаше да е с нея. Искаше да се махне оттук… Да вземе Лотар и да изчезне от този безсмислен ад. Но това беше неговата участ. Да бъде надзираван, да разнася дрога по света, докато рано или късно стане ненужен… И след това щеше да умре. Лотар също…
Може би Йенс трябваше да отиде при Горман и курвата и да се надруса до смърт. Наркотиците имаха убийствен ефект върху него. Преди много време беше пробвал. Опитът завърши със сърдечен арест. Приключи купона твърде бързо, такъв си беше. Никога задоволен… Но тогава, в един кратък миг, се беше чувствал напълно безгрижен, това помнеше.
В днешно време Йенс се придържаше към кафето, то поне му понасяше. Понякога алкохол; самозалъгваше се, че и той му понася, макар да не беше вярно.
Звуците откъм каютата се промениха. Гласът на Розита беше различен. Звучеше уплашена; като че ли увещаваше Горман. И после се разпищя. Йенс погледна през стъклената врата. Горман я налагаше с юмруци.
Йенс се втурна в стаята. Розита с неподправен ужас в очите видя шанса си, скочи между леглата и се скри зад него. Носът и устата й кървяха, един от предните зъби беше избит.
Горман срещу Йенс, гол, още не беше спаднал напълно; опита се да сграбчи Розита.
— Мърдай — изръмжа Горман.
— Няма.
Горман се изсмя, но беше изненадан, удари Йенс през лицето с отворена длан. Йенс не помръдна. Още един удар, по-силен. Трети. Ръката на Йенс се вдигна, хвана Горман за гърлото. Йенс стисна. Розита се възползва, взе си дрехите, избяга от стаята.
Стояха така известно време — Йенс стиснал Горман за гърлото. Горман се ухили. Йенс нямаше шанс. Никога. Пусна го.
— Браво, Йенс — прошепна Горман, замаян от кокаин, изпълнен едновременно с доволство и омраза.
— Знаеш ли защо винаги си слагам заглушител на пищова?
Йенс не отговори.
— За да мога да застрелям Лотар, където и да се намираме… Където и да е… Нали помниш, че обещах да гръмна лайненцето?
Горман се изсмя злобно, оголи жълтите си зъби.
— Помниш ли?
Йенс не отговори.
— Вярно е — заяви Кевин доволно и заплю Йенс в лицето. Изчака реакцията на Йенс. Наплю го още веднъж. Плюнката потече по окото. Йенс не помръдна, не проговори. Трети път. После жаждата пак обхвана Горман. Отиде до бюрото, оформи магистралките направо с пръсти, дълги и дебели. Наведе се и ги изсмърка.
Завъртя се към Йенс. Кокаин под носа като мустаците на Хитлер, само че бели.
— Всичко ще се нареди — каза като добър голям брат.
12
Еди Буман изливаше омразата си върху боксовата круша.
Ударите и ритниците валяха един след друг. Бързо, силно, професионално, брутално. Рикард Егнел винаги присъстваше… никога не оставяше Еди на мира. Мигът на смъртта… Чувството за вина — трескаво, кошмарно. Еди не можеше да го преодолее. Потискането и отричането нямаше как да помагат вечно. Вината се връщаше, Еди я прогонваше. В това се превърна ежедневието му — някакъв проклет пинг-понг между вина и отрицание. Никоя страна не печелеше, болката никога не излизаше в аут, нито отиваше в мрежата, просто подскачаше напред-назад, вечно. Правилно и грешно загубиха очертания и се смесиха, вече не бяха естествени противоположности. Това превърна Еди в нерешителен тип. Колебаеше се за всичко.