— Нищо — каза жената, загледана в ЕКГ-то.
Действаха методично, бързо и стегнато. Всяко движение беше отработено, извършваше се прецизно.
От заредения дефибрилатор пак се чу изпиукване.
Каролине трепереше, стискаше юмруци.
— Пазете се!
Този път токът почти отлепи Еди от пода… Но нищо. Само отпуснатото му голо тяло проснато на пода, безжизнено.
Каролине сведе очи.
Последен опит. Бум. Каролине подскочи. Никаква промяна, никакъв пулс… Еди Буман беше мъртъв.
Парамедиците се посъветваха помежду си, биха на Еди три различни инжекции, пак провериха за пулс, обсъдиха алтернативи.
Времето течеше, алтернативите се изчерпаха. Обявиха Еди за мъртъв, отбелязаха часа, започнаха да си събират нещата.
Каролине несъзнателно отиде при Еди, коленичи до мъртвото му тяло, хвана студената му ръка. Раздраното лице… малтретираното тяло. Раните — дълбоки, дълги. Гной и съсирена кръв. Изтезаван до смърт…
Отново лицето на Еди… Бледото мъртво лице. Но тя видя и нещо друго. Отвъд страданието… изражение, което казваше, че той не е готов. Така го възприе тя. Че е умрял с вътрешно терзание, вътрешна болка. Нещо недовършено.
Тя тъкмо смяташе да си отиде, когато почувства нещо. Че Еди е там. Не в тялото си, не и извън него, просто там, при нея. И моли за помощ…
Ръка на рамото й. Каролине подскочи. Жената от бърза помощ каза:
— Трябва да ви помолим да излезете, полицията не разрешава да присъстват външни лица…
— Да, разбира се, зная — отвърна Каролине леко объркано, но чувството в нея се усили. Без да се замисля, се наведе към лицето на Еди. Доближи се, опита се да долови нещо.
— Извинете?
Сега пък мъжът се мъчеше да привлече вниманието й.
— Чакайте — прошепна тя съсредоточено, взря се в Еди, наведе се към ухото му. Ръката й се беше плъзнала към здравата му китка. Хвана я. Пое си дъх и изкрещя с цялата сила, на която беше способна:
— Еди!!!
Викът й отекна в тесния хол. Повтори го. Изпълни дробове. Изкрещя с цяло гърло право в ухото на Еди:
— Еди!!!
Парамедиците се спогледаха притеснено.
— Стига, мила — прошепна й жената. — Той си отиде…
Още един писък от гърлото на Каролине:
— Еди!!!
Стискаше китката му.
Още веднъж.
— Еди!!!
Гласните струни я заболяха.
— Стига толкова — намеси се мъжът, почти заповедно.
Той се наведе, понечи да я издърпа.
— Не ме пипай — изръмжа Каролине.
Той се отдръпна инстинктивно. Намек за топлина около китката на Еди. И леко, почти недоловимо движение.
— Ето! — провикна се Каролине. Обърна се към мъжа и жената. — Усетих го! Пипнете! — нареди им.
Жената изглеждаше все по-притеснена.
— Елате, ще ви помогнем — протегна тя ръка към Каролине.
— Проверете, казах!
Те не помръднаха.
— Проверете му пулса!
И двамата я гледаха съчувствено. Мъжът прошепна:
— Вече го направихме…
— Проверете пулса!
Те се спогледаха. Жената кимна леко. Той клекна неохотно, хвана Еди за китката, два пръста върху вената. Точно щеше да го пусне, когато изведнъж изражението му се промени, очите му се ококориха.
— Пулс! — почти изкрещя на колежката си.
Разбързаха се.
— Направете място — извика жената.
Извадиха цялото оборудване, започнаха отначало, работеха усилено. Пуснаха му ток. Невъзможното се случи.
Еди отвори очи, взираше се в тавана, напълно неподвижен. И после си пое дъх. Първобитен рев.
Колата на Томи летеше по магистралата към южните предградия. Той мислеше, тревожеше се, гризеше си ноктите.
Изражението на Хектор, когато му каза за свидетеля? Нещо беше прищракало, в очите беше запламтял огън, омраза може би… Но най-важното — Томи беше видял решение у Хектор. Томи го беше прочел в очите му. Беше получил онова, за което дойде. Насока, намек, нещо, за което да се подготви. Хектор щеше да убие свидетеля… щеше да убие Софи Бринкман.
Асансьорът до апартамента на Касандра. Хвърли няколко банкноти на леглото, плащаше се предварително. Нямаше време. Томи никога не свършваше. Смъкна си панталоните, Касандра понечи да каже нещо. Той вдигна ръка:
— Нито дума!
Обратно в колата. Томи караше към „Арланда“ в лявото платно, притесняваше шофьорите пред себе си, като раздразнено присветваше със синята лампа.
Паркира в гаража, изключи мобилния си телефон, остави го в жабката. Внимавай с дигиталните технологии.
Томи успя да хване последния полет до Прага. Отпусна глава на облегалката. Кафе? Да, благодаря… Уиски? Той си прочисти гърлото и преглътна… Не, благодаря.