— Струва ми се странно — промълви Алберт.
— В смисъл? — попита Сана.
— Звучи невероятно.
— Но ако стане — продължи тя, — какво смяташ да правиш?
Алберт се замисли дълбоко.
— Ще ида да видя баба и Том. Ще пием чай в кухнята и ще играем карти…
Той помисли още малко и продължи:
— След това ще отида в града, ще бъда сам, ще бъда себе си, без вас двамата, Михаил или мама. Ще правя каквото искам. Като се уморя, ще се обадя на Анна.
Майлс и Алберт си бяха говорили за Анна в началото на престоя в Прага. След това Алберт престана. Не я споменаваше. Майлс го разбираше. Алберт нямаше контакт с никого. Нямаше смисъл да поддържа живо нещо невъзможно, само би се измъчвал.
— Какво ще кажеш на Анна? — обади се Сана.
— Ще й кажа, че вече съм вкъщи, ще я питам дали има ново гадже.
Бяха забавили крачка, Сана вървеше близо до Майлс, почти беше облегнала глава на рамото му, държеше го с две ръце.
— И ако има? — попита Майлс.
— Ще й кажа чао и ще затворя.
— А ако няма? — усмихна се Сана.
Настъпи кратко мълчание.
— Ще й се извиня, че не съм се обаждал толкова време, и ще предложа да се видим.
— Тя какво ще отговори? — попитаха двамата почти в един глас.
Алберт пак замълча, този път по-дълго.
— Ще каже да, нека се видим.
— Сигурен ли си? — засмя се Майлс.
Алберт кимна.
— Yes, напълно.
— Звучи добре — окуражи го Майлс.
Вървяха близо до дърветата, за да не ги огрява слънцето. Майлс почувства нещо, обърна се, бързо огледа парка.
— Какво има? — притесни се Сана.
— Нищо — сви рамене Майлс.
— Ами вие? — попита Алберт след малко.
Майлс се отърси от чувството.
— Общо взето, същото — отвърна.
— Тоест?
— Ще обядваме в града — каза Сана. — Ще се разхождаме из Юргорден, ще пътуваме с автобус, ще ходим на кафе… ще зяпаме минувачите…
— А после? По-нататък? — настоя Алберт.
Пак същото чувство. Майлс се заозърта. Нямаше никого.
Сана внимателно стисна ръката му.
— Успокой се — прошепна му.
Той я послуша, погледна я и каза:
— По-нататък? Да, Сана? Какво ще правим по-нататък?
— Ще си родим бебе — заяви тя.
— Да — усмихна се Майлс.
— Всички ще си мислят, че дядо му го взима от детската градина — ухили се Алберт.
— Вярно е — промърмори Майлс, уж унило.
— Дали са само мечти? — въздъхна Алберт.
— За бебето ли? — попита Майлс.
— Не. Всичко, за което говорим.
— Може би — призна Майлс.
— Е?
— Не знам, Алберт. Ако не се получи… Продължаваме по този начин… предполагам.
Той пак се обърна, не видя нищо. Сана също се завъртя.
— Какво има? Какво гледате? — попита Алберт, все едно имаше очи и на тила.
— Нищо — успокои го Майлс. — Просто някакво чувство. Няма страшно. — Майлс пъхна ръка под якето, разкопча кобура.
— Дали да се връщаме? — предложи Сана.
— Да — съгласи се Майлс и обърна инвалидния стол, насочи се към мястото, където ги чакаше Михаил с колата.
— Това е разликата между теб и нас, Алберт — продължи Майлс със спокоен глас. — Ти си имаш майка, която в момента прави всичко възможно скоро да видиш Анна… Така че това, което наричаш мечти, се отнася по-скоро за нас. При теб всичко ще се нареди. Звездите го вещаят. Всичко ще бъде наред. На добрите хора се случват хубави неща…
И тогава прозвучаха изстрелите. Сурови и далечни. За миг около тях настъпи странна тишина. Сякаш всички други звуци, освен трясъците от пистолета някъде зад тях, бяха филтрирани. Времето се забави и той срещна очите на Сана. Видя страха й. Видя болката й, когато първите два куршума се забиха в гърба й и я повалиха по лице на земята. Майлс предпази Алберт с тялото си. Болка прониза рамото му. Откъсна се парче плът, когато куршумът се заби, Майлс го видя с крайчеца на окото. Още един куршум улучи лявото му рамо. Майлс падна. Успя някак да избута стола на Алберт по-далеч.
Изстрелите гърмяха един след друг. Около него се сипеха куршуми. Но два го улучиха в кръста и един отстрани, когато той падна беззащитен на земята.
В този момент действителността се върна с пълна сила. Паркът, вятърът, който поклащаше клоните… След това птиците започнаха истерично да надават предупредителни крясъци една към друга.
Майлс лежеше неподвижно, изпънат на земята, неспособен да помръдне нито ръце, нито крака. Затърси Сана с поглед. Изглеждаше мъртва, със затворени очи… Алберт… Столът се беше прекатурил.
Майлс можеше да си движи врата, видя хора да бягат в паника. Погледна назад… фигурата на Томи Янсон недалеч. Идваше към тях, бързи целенасочени крачки, оръжие в отпуснатата надолу дясна ръка.