— Добре ли сте? — глас до него.
Някакво момче, жив поглед, двайсет и пет-трийсет годишно. Лежеше на тревата, гледаше Майлс в очите.
— Мъжът, който стреля, идва насам… с пистолет в ръка — прошепна момчето.
— Иска мен… Помогнете на момчето в количката и бягайте оттук — изпъшка Майлс.
— Ще се погрижа… Бог да е с вас — каза момчето, бързо скочи на крака и хукна към Алберт. Майлс видя как изправи стола, вдигна Алберт на него и хукна, като буташе Алберт.
Някои хора просто са такива. Все едно им е в кръвта. Да помагат, да постъпват достойно, да вършат добрини.
Докато тяхната пълна противоположност, самият Томи Янсон, сега стигна до Сана и Майлс. Носеше анцуг и беше насочил пистолета си към Майлс. Гласът му прозвуча почти весело, когато извика:
— Нима наистина си помисли и за миг, Майлс Ингмаршон, че имаш какъвто и да било шанс срещу мен…
Томи се прицели в лицето на Майлс.
Изстрел… прозвуча тихо и далечно. Михаил. Той беше коленичил на стотина метра оттук, целеше се в Томи, който се приведе, когато куршумите изсвистяха покрай ушите му. Той се преви одве, затича се, като същевременно изпразни пълнителя си по посока на Майлс. Куршумите минаха покрай лицето, главата и тялото на Майлс; последният обаче улучи целта, заби се отстрани в гърдите му.
Той почувства как цялото му тяло колабира, видя смътно как Михаил тича към тях. Всичко постепенно спря.
Изведнъж лицето на Михаил се оказа над неговото. Майлс видя тревога в очите на огромния мъж. Михаил му говореше, действаше бързо, преглеждаше раните, притискаше там, където кръвта течеше най-силно.
— Сана! — прошепна Майлс. — Помогни на Сана.
Майлс се плъзна в мрака. Чу как Михаил извика нещо ядосано, изкрещя му, удари го силно над сърцето с юмрук, няколко пъти.
41
Компютърът на Каролине изпиука. Клаудия от „Ел Паис“ беше изпратила информацията по имейла. Тя я прочете. Хектор Гусман имал брат и сестра: Инес Гусман, Едуардо Гусман. Баща: Адалберто Гусман. Майка…
Пия Ландгрен.
Каролине се вторачи в името. Беше малко вероятно, но си струваше да опита.
Обади се на източника си от прокуратурата.
— Потърси Ландгрен — помоли го.
Той въздъхна както обикновено.
— Още ли си на телефона? — попита тя няколко пъти.
— Да — отговори той няколко пъти.
Минутите течаха бавно.
— Да, има един Ландгрен, стокхолмския съд, разследване на убийство, доколкото разбирам. Странен код обаче, не отговаря на типа обвинение, този се използва за нарушение на закона за бежанците… И току-що са направили корекция, променили са името. Изглежда, има някаква грешка…
— Малко име? — прекъсна го тя.
— Ектор, Е — К–Т — О–Р. Ектор.
Сърцето й заби по-бързо.
— Но преди малко са сменили името. Не може да има двама обвиняеми с един номер…
— Какво значи това?
— Не разбирам… Но Ектор Ландгрен вече се казва Хектор Гусман. И няма нищо общо с бежанците… Нищо не разбирам…
— Кога? Кога ще се гледа делото?
Тя държеше химикалката в готовност над бележника.
— Стокхолмски съд… да видим — мърмореше си той. — Сега. Върви в момента, зала 2, започнали са преди половин час.
42
Съдия и съдебни заседатели в редица на подиума. Хектор очакваше да види тук и полицая, Томи. Но от него нямаше и следа.
Нилс Нилсон, адвокатът на Хектор, родом от Сконе, беше толкова пълен, че хриптеше, докато се отпускаше тежко на стола до него.
Съдията сложи начало на процеса, прокурор Шерщин Андершон се изправи и започна изложението си. Беше опитна, авторитетна, самоуверена.
— Хектор Гусман е обвинен в убийство в ресторант „Трастен“ преди една година. Ще докажем, че…
Хектор слушаше; встъпителната реч беше дълга и сложна. Прокурорката мелеше в продължение на двайсет минути с високия си носов глас, описваше вероятния развой на събитията в „Трастен“ преди около година.
В действителност тя нямаше представа за какво говори. Разказът беше скалъпен. Но от време на време доближаваше истината.
Шерщин се обърна към Хектор и започна да му задава въпроси. Той отрече всичко, заяви, че е невинен, че изобщо не е бил там в онзи ден…. Че не знаел за какво говори тя.