— Никой не те чува.
Мъжки глас близо до нея. Тя се вцепени.
— Намираме се в кола на ферибот. Палубата е заключена, наоколо няма никого…
Лешек… Тя не го виждаше, той беше седнал на задната седалка, точно до отвора, поне така предположи.
— Ще махна тиксото — продължи той. — Моля те, недей да викаш. Разбра ли ме?
Софи измънка иззад тиксото.
Той се показа през отвора между задните седалки, за миг очите им се срещнаха. Той отмести поглед, сякаш се срамуваше дълбоко. Лешек свали тиксото и се скри от процепа.
Тя си пое дъх.
— Лешек?
— Ти умря — продума той. — Умря преди половин година, Софи. Скърбяхме за теб…
— Как умрях, Лешек? — попита тя.
— В Дания, Арон те намерил мъртва — отговори той.
Софи гледаше вратата на багажника.
— Намерил ме, казваш?
— Да, заварил те убита.
— Правдоподобно ли ти звучи, Лешек?
Той не отговори.
Софи искаше да го погледне в очите, така щяха да се разберат по-лесно.
Тя размишляваше, колебаеше се… Дали Лешек говореше искрено? Дали наистина не знаеше? Така изглеждаше… Иначе досега да я е убил.
— Арон беше в Дания — поде тя.
— Продължавай…
— Ние бяхме избягали в къщата на Йенс в Дания, криехме се. Арон ни проследи. Нападна ни един полицай, Томи Янсон, заедно с още един човек. Точно тогава Арон се вмъкна в къщата и ме намушка с нож.
— Кой друг беше в къщата?
— В онзи момент само аз, Лотар и Михаил. Майлс и Йенс бяха навън, опитваха се да нападнат Томи и другия стрелец отстрани.
— Арон какво направи? Опита се да вземе Лотар?
— Не… Беше дошъл да ме убие, след това веднага си отиде.
Мълчаха.
— Лешек? — обади се тя след малко.
Той промърмори да.
— Това някаква игра ли е?
— В какъв смисъл?
— Преструваш ли се? Преструваме ли се? Заложница ли съм, докато стъпите на твърда земя? Затова ли не ме уби в съда?
Тя чу звука на тиксо, отлепяно от ролка, Лешек се показа през отвора, сложи го на устата й и затвори пролуката между облегалките.
Стана тъмно като в най-дълбока нощ.
45
Облаци дим от изгоряла гума, когато колесникът на еърбъса се плъзна по бетона на писта номер 3 на „Арланда“. Томи се събуди стреснато. Самолетът спря. Той погледна през прозореца в опит да се ориентира. Спомни си какво беше сънувал… Готвеше заедно с момичетата си. Времето и мястото обаче бяха сбъркани. Той беше стар, те малки, готвеха в трапезарията в неговия отдел в полицейското управление. Той беше весел и безгрижен, те бяха уплашени и студени.
На паркинга, в колата си, Томи извади телефона от жабката и го включи. Сигналът изпиука няколко пъти. Той не му обърна внимание, а веднага влезе в интернет. Стокхолмските вестници. Хаос в съда, избягал подсъдим.
Това, което беше предвидил, се беше случило. Вестниците раздухваха страхотно цялата история, но всъщност не разполагаха с нищо, все още. Новината беше твърде прясна.
Беше точно като пъзел и всяко парченце пасваше идеално. Толкова просто и лесно…
Томи потърси информация за загинали, не откри нищо.
Обади се на Шерщин.
Тя се разкрещя:
— Томи, къде си?
— Боже, какво е станало? — престори се той на шокиран.
— Къде си? Къде изчезна?
— Вкъщи. Гадно ми е… стомахът, цял ден бях на легло, не на себе си.
— Вкъщи? Вкъщи ли си, човече?
— Шерщин, разкажи ми какво стана.
— Измъкнаха го. Влязоха в съдебната зала, четирима души. Просто го изведоха. Изчезнаха… Няма го.
— Ами свидетелката? Бринкман?
— Не знам къде е, сигурно си е отишла като всички останали. Навсякъде имаше сълзотворен газ… Но точно сега това ми е най-малкият проблем. Трябва да се видим. Трябва да имаш план как да разрешиш тази работа и да отклониш прожекторите от мен. Журналистите са в истерия…
— Ама ти трябва да знаеш къде е. Не ти ли се обади?
— Кой?
— Бринкман!
Секунда мълчание.
— Томи Янсон, некадърен идиот такъв. Съсредоточи се върху мен! Ще оправиш нещата, ще поемеш удара, както се разбрахме, ще ме предпазиш. Чуваш ли какво ти казвам? — Шерщин вече крещеше.
Томи затвори на вещицата.
Опита се да мисли. Ако бяха застреляли Бринкман на място, вече щеше да се знае… Хектор може би я е взел със себе си… Или пък е успяла да избяга.