Той прочете натрупаните есемеси. Повечето бяха безсмислени служебни глупости. Няколко пропуснати разговора. Томи включи гласовата поща. Първото съобщение беше от колегата Ленартсон от отдела. Звучеше развълнуван и разтърсен:
— Еди е в „Сьодершюкхюсет“. Пребит и изтезаван. Докараха го полумъртъв… Колегите го пазят. И аз съм при него. Не знам какво е станало… Но ще намерим изрода, който го е направил… Обади се, Томи, възможно най-скоро.
Разговорът прекъсна.
Томи гледаше с празен поглед. Парченцата от пъзела, които допреди малко пасваха така идеално, сега станаха ъгловати и никое не съвпадаше. Еди беше жив… може би Софи също.
Той си избърса устата с опакото на ръката, запали двигателя.
Беше тихо, от радиото не се чуваше музика. Той беше сам с двигателя.
Еди отвори очи. Таванът и стените бяха бели. Той беше вързан за всичко, за което можеше да бъде вързан. Лявата му ръка беше гипсирана. Размърда се леко. Цялото му тяло гореше. Болката — остра и на ниво, което никога не беше изпитвал. Тялото — сковано и неподатливо. Еди се постара да лежи съвсем неподвижно, да не помръдва. Но и това не помогна, болката и мъката бяха постоянни, пронизваха го като нажежено желязо.
Той достигна копчето, натисна го няколко пъти.
Минута-две не последва нищо. След това голямата врата се отвори. Балатумът изскърца.
— Събудили сте се, как се чувствате? — попита сестрата; руса, ниска и в светлосини дрехи.
— Боли — изграчи Еди. Преглътна, гърлото му беше сухо, всичко беше сухо.
Сестрата показа на Еди какво трябва да натиска, за да му се влее болкоуспокоително.
— Три пъти. Не повече, опасно е. Почакайте един час.
Той веднага натисна три пъти.
— Докторът ще дойде всеки момент — обясни тя. — Вие сте му приоритет. И не се тревожете, пред вратата пази полицай.
Сестрата си отиде, вратата се затвори.
Той трябваше да се махне оттук, бързо.
Еди отметна завивката, вдигна болничната дреха. Отдолу беше гол. Всички рани и наранявания по тялото бяха зашити. Изглеждаше като жп релси. Съсирени, кървави релси…
Той се опита да се измъкне от леглото, болката около корема го прониза веднага. Сграбчи копчето за морфина, натисна четири пъти, после още три, наркотикът се вля в тялото му, създаде блажено чувство за покой и позатъпи остриетата на болката. Той се надигна до седнало положение.
Вратата се отвори.
Ленартсон стоеше на прага с разрошена коса. Изглеждаше ужасèн. Облечен като пенсионер, все едно допреди малко е хранил гълъбите в парка — късо бежово яке с кариран хастар, габардинени панталони, удобни обувки. Пенсионерска мода, макар да му оставаха минимум още петнайсет години служба.
— Дявол да го вземе, момче. Ще намерим изрода, който го е направил. Обещавам ти.
Явно беше приел присърце правилото на ченгетата, което в действителност не съществуваше — всички за един и другите тъпотии, които е виждал по телевизията. Ленартсон навярно беше чакал нещо такова през целия си живот. Защото в групата, в отдела, той беше като празно пространство. Получаваше най-леките случаи, беше пресилено мил с всички, не го биваше да поема отговорност, съгласяваше се с мнението на другите и говореше гадости зад гърба им.
— Какво стана? — попита.
— Не сега, Ленартсон, нямам сили.
— Видя ли ги? — изтърси онзи.
— Двама, с маски на лицата. Сигурно някой, който съм бутнал в затвора… трябва да проверим всички после — излъга Еди.
— Разбира се, момчето ми. Искаш ли нещо? Да се обадя на някого?
Ленартсон се правеше на загрижен.
— Ленартсон, чудесен си — каза Еди. — Но трябва да си почина… Не си бил длъжен да идваш, благодаря ти.
Налагаше се да му говори така, иначе щеше да се обиди.
Ленартсон вдигна длани.
— Да, да, добре, разбирам. Най-важното сега е да се възстановиш, момчето ми.
Момчето ми, никога досега не беше викал така на Еди.
Еди се опита да се усмихне.
— Благодаря ти — прошепна.
— С теб сме. — Ленартсон стисна юмрук.
Еди не знаеше какво да отговори.
— Ленартсон.
— Да?
— Ако можеш, не пускай никого следващите два часа, трябва да поспя.
— Разчитай на мен. Между другото…
Еди чакаше.
— Томи идва насам. Току-що звънна. Няма да миряса, докато онези свине не отидат зад решетките.
Ленартсон пак стисна юмрук и излезе от стаята. Вратата се затвори.
Еди се разбърза още повече, пусна си още обезболяващи в системата, замая се, но се изправи на крака, изключи всички апарати направо от прекъсвача, извади кабели, маркучи и игли от тялото си, завлече се до един спешен шкаф. Обезболяващи, упойка, бинтове, игли и конци, спринцовки… Търсеше антибиотици, намери едно шишенце. Изсипа всичко в големия джоб на болничната дреха.