Сърцето биеше слабо и учестено. Болката го раздираше въпреки морфина. Вдигна поглед — окачен таван. Отиде в тоалетната, качи се върху чинията. Задъхан, вече напълно изцеден. Еди протегна ръка, негипсираната, бутна една плоскост… Огледа. Метална конструкция, през която бяха прекарани електрически кабели, ниско, но достатъчно широко, стига той да запази равновесие.
Еди се хвана за носещата греда със здравата си ръка. Опита да се издърпа, но нямаше сили. Само с една ръка беше изключено.
Звук откъм коридора.
Той се подпря с гиспираната ръка, залови се с другата. Напрегна крака, изтласка се нагоре. Гипсът се сцепи. Причерня му, когато счупената кост бе поставена под напрежение. Но успя да се качи. Въпреки всичко. Омаломощен и полумъртъв, Еди внимателно запълзя на четири крака по гредата. Тук-там вдигаше плоскостите, за да види къде се намира. Манипулационни. След трийсетина метра спря. Стая, легло, възрастен мъж спеше по гръб в белите чаршафи. Еди намери тоалетната към същата стая и слезе. Прокрадна се в стаята, дрехите на мъжа бяха старателно наредени на закачалки в гардероба. Джинси, карирана риза, кожен елек, обувки.
Той се облече възможно най-бързо, като остави елека. Портфейл в джинсите, осемстотин крони в брой, Еди ги задигна и остави портфейла в елека.
Напъха лекарствата по джобовете. Кожата му гореше. Повечето шевове се бяха разкъсали. Кървеше…
Еди извади четири обезболяващи хапчета от един блистер и ги глътна на сухо. Предпазливо открехна вратата, погледна наляво. Намираше се в друг коридор, имаше квадратно стълбище и асансьор. Стъклена врата между него и асансьорите. Погледна надясно. Там нямаше нищо, коридорът свършваше.
Еди излезе, бутна стъклената врата със здравата ръка. В същия миг вратите на асансьора срещу него се отвориха. Томи Янсон слезе и тръгна право към Еди; погледът закован в пода, телефонът на ухото.
Еди се дръпна рязко, отвори първата попаднала му врата, килер, затвори се вътре.
Чу как стъклената врата се отваря. Гласът на Томи:
— Пристигнах, на етажа съм. Кой номер е стаята?
Звучеше раздразнен, стоеше точно пред вратата на Еди. След това гласът му се отдалечи, той се върна, откъдето беше дошъл.
Еди внимателно отвори, надзърна навън, видя как гърбът на Томи Янсон се отдалечава по коридора.
Беше само въпрос на време да започнат претърсване на цялата болница.
Той се добра до асансьорите, натисна копчето. Асансьорът не дойде. Тръгна надолу по стълбите. Краката едва го държаха. Беше на път да загуби съзнание, стискаше здраво перилата.
Приземният етаж. Целият свят се люлееше. Около него се движеха хора, някои го гледаха особено. Изходът. Беше наблизо и същевременно толкова далеч. Започна да му се повдига.
Изскочи навън, трийсетградусова жега, лятната светлина го заслепи. Последните му капки сила изтичаха бързо. Паркът „Тантулунден“ беше наблизо, той беше целта му.
Мостът над жп линията. После паркът… Еди се олюляваше.
Море от печащи се на слънце хора. Еди се просна на тревата. Загледа синьото небе, слънцето прежуряше. Той започна да се тресе от тръпки.
46
Естрадна музика от високоговорителите. Фериботът напусна Стокхолм и бавно се плъзна през архипелага.
Лешек подмина дансинга и бара, мярна братя Идалго, които се наливаха, забеляза Арон и Леви недалеч, пиеха кафе на една маса и следяха всичко.
Лешек се мъчеше да мине незабелязано, наведе глава, забърза крачка. Но беше твърде късно, Арон го беше видял, махна му да дойде.
— Как мина? — поиска да знае.
— Нищо — излъга Лешек, след като дойде при тях.
Арон ги изгледа; няколко секунди по-дълго от обичайното.
Лешек посочи братята, които сега се клатушкаха по дансинга с по един коктейл с чадърче в ръка.
— Изпускаме напрежението? — подхвърли той.
— Къде са останалите? — не му обърна внимание Арон.
— Някъде на борда. Трябва да ида да ги потърся.
— Има предостатъчно време, докато пристигнем. Поседни малко.
Лешек остана прав. Поклати глава, загледа се в дансинга. Братята се мъчеха да танцуват с жени, които се дърпаха.
— Не, трябва да намеря другите — отказа той.
— Оттук къде отиваме? — попита Арон.
У него имаше нещо хладно, нещо дистанцирано, както седеше отделно с Леви. Това, в съчетание с казаното от Софи, създаваше ситуация, с която Лешек не знаеше как да се справи.