Хектор стоеше пред нея, също и Лешек, и Соня, всички я гледаха. Софи се поизтупа, вдигна очи към тях, изправи гръб с известно презрение в погледа.
Хектор продължи да я наблюдава. Тя му го позволи. Остави го да я разчете, да вникне в нея. Софи имаше чувство, че той попива целия й вид.
— Здравей, Софи — продума Хектор.
Тя се приближи до него и го зашлеви, толкова силно, че той загуби равновесие. Соня и Лешек не се намесиха.
Хектор докосна бузата си, почти се усмихна. Изглеждаше искрена… усмивката. Привлекателна… За миг тя загуби увереността си. Той изглеждаше както едно време, макар и по друг начин. И това не се дължеше на лещите на очите, нито на слоя лепило между носа и устата. Явно е бил дегизиран… Не, имаше нещо друго. Той сияеше, направо беше грейнал.
Софи се взе в ръце, сведе поглед, прогони емоциите, прогони чувствата към Хектор, нямаше да позволи да й повлияят. Вдигна очи. Сега срещу нея стоеше друг мъж, друг Хектор. Онзи, когото тя не успя да вкара в затвора. Онзи, който в момента разполагаше с пълна власт над живота й.
Шизофренно усещане.
— Какво ще правите с мен? — попита.
— Радвам се да те видя, Софи — рече той.
Не й харесваше радостта му.
— Не ми пука — изсъска.
— Не е както си го мислиш… ако разбирам правилно какво мислиш.
През тялото й премина вълна от гняв.
— Не разбираш правилно, вярвай ми.
Патова ситуация.
— Трябва да знам две неща — започна Хектор. Тонът му беше по-различен, малко по-суров, по-професионален.
Тя почака да продължи.
— Къде е Лотар и какво стана в Дания.
— Мога да ти дам Дания — отговори тя.
— Искам и двете — прекъсна я Хектор.
— Няма да ги получиш.
— Софи, разкажи му каквото каза на мен. За станалото в Дания — подкани я Лешек.
Тя изгледа и трима им. У всички имаше намек за страх. Искаха да знаят, не искаха да знаят.
Софи разказа отново. Как ги нападнаха. Как Арон се промъкна при нея, заби ножа си и го завъртя.
Лицето на Хектор помръкна.
— И Лотар е бил там с вас, нали така каза? — напомни й Лешек.
— Да.
— Къде се намираше Лотар спрямо Арон? — процеди Хектор.
Тя се опита да разчете мислите му. Струваха й се объркани… искрени. Наистина не знаеха за станалото… Наистина нямаха представа… Възможно ли беше? Софи се колебаеше.
— Само стълбите го отделяха от нас с Арон — отговори. — Лотар беше на горния етаж с Михаил. Михаил стреляше през прозореца. Лотар му помагаше да презарежда.
— Арон не е направил никакъв опит да вземе Лотар със себе си? — учуди се Хектор.
— Не бих могла да отговоря.
— Но как смяташ? — попита Хектор съсредоточен.
— Лежах на пода, кръвта ми изтичаше. Нищо не смятам.
— Нищо не си видяла, нищо не си чула?
Тя помисли за момент.
— Изпитах облекчение, като разбрах, че не се качва по стълбите, че не отива при Лотар.
— А какво направи?
— На масата имаше чанта — каза тя.
— Каква чанта? — не я разбра Хектор.
— Пълна с информация, събрана от един от полицаите, които са те разследвали от самото начало. Казваше се Ларш Винге, разбрал, че шефовете му са корумпирани… Следил ме е, следил е и теб, следил е и шефката си. Убиха го.
— А чантата?
— Съдържаше всички материали, които беше събрал. За шефката си, за теб и мен, за всичко. Арон я взе.
Хектор се спогледа със Соня и Лешек.
— Видя ли го? Видя ли как Арон я взима?
Софи кимна.
— Да, лежах с лице към кухнята… не можех да помръдна.
— Арон ми показа няколко документа, когато се върна, и каза, че си умряла — обясни Хектор. — Документи, които доказвали, че си ни предала, че си работила за полицията… Че си се срещала с Ралф Ханке в Мюнхен.
Тя мълчеше.
— Софи, отговори на въпросите ни — обади се Лешек.
— Няма.
Само далечният звук на морето, което се разбиваше в стоманените стени около тях.
— Соня — започна Хектор след малко.
— Да?
— Би ли набрала номера от визитката на Ралф? И после ми подай телефона, ако обичаш.
— Ралф?! — стъписа се Лешек. Нищо не разбираше; нито пък Софи…
— Да, Ралф Ханке — потвърди Хектор, взе телефона от Соня, вдигна го пред лицето си.
От високоговорителя се чуха няколко сигнала.
— Хектор Гусман — проговори германецът.
Софи се мъчеше да разбере, също и Лешек.
— Трябва да говоря с теб — каза Хектор с неутрален тон.
Тя виждаше в него безкрайна неохота.
— Това ме радва — заяви германецът. — Кажи, бързаш ли?