— А, ще повярват — Джефри Сток стана на крака. — Документите наистина са подправени. Диаболите може би наистина планират сулфатиране на планети в бъдеще, но, доколкото знаем, все още не са го опитали.
На 21 декември 2800 г., Ричард Сайама Алтмайер влезе в затвора за трети и последен път. Нямаше процес, нямаше присъда и отразяване на такива в световният печат. Всичко около Алтмайер беше засекретено и само няколко служители можеха да контактуват с него, но пък иначе почти нищо не му липсваше. Разбира се, нямаше достъп до новините, така че не знаеше, че на втората година от неговото трето пребиваване в затвора войната между Земята и Диаболи започна с внезапна атака, близо до Сириус, на земен патрул срещу няколко кораба от флотата на диаболите.
През 2802 г., Джефри Сток дойде да посети Алтмайер в усамотението му. Алтмайер стана изненадано, за да го посрещне.
— Изглеждаш добре, Дик — каза Сток.
Самият той не изглеждаше добре. Видът му беше зле. Все още носеше униформата на флотски космически капитан, но тялото му в нея беше се смалило. Щеше да умре до една година, факт, който не му беше неизвестен. Това не го тревожеше прекалено. Мислено често си повтаряше: „Преживял съм годините, които е трябвало да преживея“.
На Алтмайер, който изглеждаше по-възрастния от двамата, все още му оставаха повече от девет години живот. Той каза:
— Неочаквано удоволствие, Джеф, но този път не можеш да ме вкараш в затвора. Аз съм си в затвора.
— Дошъл съм да те освободя, ако нямаш нищо против.
— С каква цел, Джеф? Сигурно имаш цел? Хитър начин да ме използваш, а?
Усмивката на Сток беше почти моментно трепване. Той рече:
— Начин да те използвам. Да, но този път ти ще го одобриш… Във война сме.
— С кого? — Алтмайер беше потресен.
— С Диаболи. Шест месеца сме във война.
Алтмайер събра дланите си, пръстите му нервно потрепваха:
— Не съм чул нищо за това.
— Знам.
Координаторът преплете ръце зад гърба си и беше изненадан да установи, че те леко треперят. Той продължи:
— Беше дълъг път и за двама ни, Дик. С един и същ резултат и за теб, и за мен. Не, остави ме, нека да говоря. Често съм искал да ти обясня своята гледна точка, но ти никога не си я разбирал. Ти не си такъв човек, че да я разбереш преди да съм ти дал резултатите. Бях на двадесет и пет, когато за първи път посетих свят на диаболите, Дик. Още тогава знаех, че нещата стоят така: или ние тях, или те нас.
— Това казвах и аз — каза Алтмайер — от самото начало.
— Да казваш това съвсем не е достатъчно. Ти искаше да накараш човешките правителства да се обединят, но това желание беше политически нереалистично и съвършено невъзможно. То беше дори нежелано. Хората не са диаболи. Нашето е почти слабост от сила. Те нямат такова нещо като политика; ние почти нямаме друго. Те никога нямат разногласия, не могат да имат нищо друго освен едно централно правителство. Ние пък никога не сме съгласни помежду си; ако имаме един-едничък остров, за да живеем на него, ще го разделим минимум на три… Но нашите противоречия са нашата сила. Вашата Федералистка партия говореше за древните гърци като за нещо голямо. Помниш ли? Но вашите хора изпускаха най-главното. Със сигурност Гърция никога не е била обединена и затова винаги е имала голяма конкуренция. Но дори и в нейното състояние на разединение тя е победила гигантската Персийска империя. Защо?… Бих искал да посоча, че гръцките градове-държави са се сражавали помежду си векове наред. Те са били принудени да се специализират във военните дела далеч преди да се появят персийците. Дори персийците са разбрали това и в последния век от съществуването на империята им именно гръцките наемници са представлявали най-ценената и боеспособната част от армията им… Същото може да се каже за малките нации-държави в предатомна Европа, които в продължение на векове така са развили военното си изкуство, че са могли да удържат около двеста години заплашващите ги гигантски азиатски империи… Същото беше и с нас. Диаболите с тяхната власт над големи галактически пространства никога не са водили война. Тяхната военна машина е огромна, но не е изпробвана. За петдесет години те напреднаха само толкова, че да могат да копират от корабите на различните човешки флоти. Човечеството, от друга страна, беше проверило силите си в жестоки войни. Всяко правителство се стремеше да изпревари съседите си във военната наука. Това им се налагаше! Именно нашите противоречия правеха ужасната надпревара за оцеляване необходима, така че в края на краищата всеки един от нашите светове сам по себе си беше достатъчен за диаболите, при положение че никой от нас не застане на тяхна страна… Това, към което беше насочена цялата дипломатическа енергия на Земята, беше предотвратяването именно на този развой на нещата. Докато не бяхме сигурни, че при евентуална война между Диаболи и Земята другите ще бъдат поне неутрални, не можеше да има война и не можеше да има съюз между нас, хората, защото надпреварата за военно съвършенство трябваше да продължи. След като бяхме сигурни за неутралитета чрез илюзията, която прекрати конференцията, преди две години ние пожелахме война и сега сме в нея.