— Невероятно е, как тези същества могат да са толкова слепи за собствените си интереси. Не им ли е останала традиция за управление от едно правителство, от времето когато са били само един свят?
— Както казах, това е било необичайно за тях. Единното правителство е просъществувало само няколко десетилетия. В резултат на това, тази планета, сама по себе си, е участвала в няколко интерпланетарни политически съюза.
— Никога не съм чувал подобно нещо.
За известно време вибрациите на различните диаболи се смесиха една с друга.
— Това е факт. Това е просто природата на звяра.
И така, те бяха вече пред Комитета по отбрана.
Петимата диаболи стояха един до друг пред масата. Стояха, защото тяхната анатомия не им позволяваше да заемат каквото и да е положение, близко до понятието „седнал“.
От другата страна на масата, също така стояха петима земяни. Щеше да бъде по-удобно да седнат, но нямаха намерение да усложняват и най-малко и без друго сложната ситуация. Масата бе доста голяма; най-голямата, която можеше да се намери. Това бе продиктувано от уважение към човешкия нос, заради диаболите, по-малко заради дишането им, отколкото заради говоренето им, при което се носеше дъх на водороден сулфат. Това беше трудност, доста безпрецедентна в дипломатическите връзки.
Обикновено такива срещи не продължаваха повече от половин час и в края на този срок диаболите прекратиха разговорите безцеремонно и се обърнаха да си тръгват. Този път, обаче, тръгването бе осуетено. Влезе човек и петимата представители на човечеството му направиха път. Той беше висок, по-висок от всички тях и носеше униформа с белезите на дълга употреба. Лицето му бе кръгло, а очите му бяха студени и втренчени. Черната му коса бе оредяла, но все още недокосната от побеляване. Имаше необикновен белег от рана, започващ от мястото, където се събират челюстите и скриващ се под кафявата му кожена яка. Може би беше резултат от насочено в него ръчно лъчево оръжие, използвано от някой забравен враг в някоя от петте войни, в които мъжът бе активен участник.
— Господа — каза земянинът, който до този момент бе главен представител, — мога ли да ви представя Секретаря по отбраната?
Диаболите някак си се стреснаха, и въпреки че израженията им бяха все така застинали и неразгадаеми, челата им завибрираха бързо. Тяхното точно чувство за йерархия бе смутено. Секретарят бе двукрак, но според стандартите на двукраките, той ги превъзхождаше. Диаболите не можеха точно да определят официалното си отношение към него.
Секретарят знаеше за чувствата им, но нямаше избор в ситуацията. Тяхното тръгване трябваше да бъде отложено най-малко за десет минути и нямаше друг вариант диаболите да бъдат спрени.
— Господа — каза той, — трябва да ви помоля да останете по-дълго този път.
Диаболът в средата отговори на най-близкото до оригинала звучене на английския, на което бе способен който и да е диабол. Всъщност, може да се каже, че един диабол има две усти. Едната бе скрита под целия ръб на челюстта и се използваше изключително за хранене. С тази си особеност въпросната уста почти не бе виждана от човешко същество, защото диаболите предпочитаха при хранене компания, съставена изключително от представители на собствения им вид. По-малката уста, която се отваряше около шест сантиметра, можеше да се използва за говорене. Тя се отваряше, разкривайки приличащо на гумено отверстие, където би трябвало да са резците на диабола. Устата оставаше отворена, докато се чуваше говор, като необходимите паузи се правеха от блокирането на небцето със задната част на езика. Резултатът беше подобен на мучене и неясен, но разбираем.
Диаболът каза:
— Извинете ни, но ние вече не издържаме — а с челото си предаде нечуто: — Те смятат да ни задушат в атмосферата си. Трябва да поискаме по-големи цилиндри с антиотрова.
— Разбирам вашите чувства, но все пак това е моята единствена възможност да поговоря с вас. Надявам се да ни окажете честта да похапнете с нас — каза Секретарят по отбраната.
Землянинът до него не можа да прикрие бърза, нервна тръпка. Той надраска бързо нещо на парче хартия и го подаде на Секретаря, който го прочете моментално.
— Не. Те се хранят със сулфатиран овес. Смърди невероятно — пишеше на бележката. Секретарят я накъса и я пусна на пода.
Диаболът каза:
— Честта е за нас. Ще приемем с благодарност, на място, на което бихме имали физически възможности да издържим достатъчно дълго вашата странна атмосфера.