А чрез челото си каза на останалите диаболи с желание да ги убеди:
— Не могат да очакват от нас да седим с тях и да ги гледаме как консумират трупове на умрели животни. Храната, която преживям, никога повече няма да ми е сладка.
— Ние уважаваме причините за отказа ви — каза Секретарят. — Нека тогава да продължим с работата. На срещите, които са протекли до сега, ние не получихме от вашето правителство, чиито представители сте вие, каквато и да е ясна представа къде са границите на сферата на вашето влияние според вас. Ние направихме няколко предложения по въпроса.
— Дотолкова, доколкото териториите на Земята са обособени, господин Секретар, ви бе дадена дефиниция.
— Със сигурност и на вас това ви изглежда незадоволително. Граничните райони на Земята и вашите територии понастоящем са в контакт. Така че вие не направихте нищо повече от това да установите този факт. Истината е, че настоящето положение не е задоволително.
— Не разбираме напълно. Трябва ли да обсъждаме граничните райони между нас и такива независими човешки кралства като това на Вега?
— Да, защо не?
— Това не може да стане, господине. Със сигурност си давате сметка, че всички отношения между нас и суверенното управление на Вега по никакъв начин не засягат Земята. Те могат да бъдат обсъждани единствено с Вега.
— Това значи ли, че вие ще се срещате стотици пъти със стотиците човешки колонии?
— Това е необходимо. Иска ми се обаче да отбележа, че това се налага не заради нас, а поради природата на човешката организация.
— Тогава, това стеснява нашите разговори драстично.
Секретарят изглеждаше разсеян. Той слушаше не толкова мнението на диаболите, а по-скоро нещо в далечината.
Сега вече се чуваше приглушен шум на множество хора, който би бил чут много по-добре извън Секретариата. Боботенето на далечни гласове, трясъците на бластерите, мутирали от разстоянието почти в тишина и забързаното трак-трак на полицейските скачащи машини.
Диаболите не показваха че чуват шума, или просто това беше проява на такт от тяхна страна. Въпреки, че техните способности да улавят ултракъсите звукови вълни бяха далеч по-големи от тези, на която и да е човешка техника, те бяха доста глухи за обикновените звукови вълни.
Диаболът тъкмо казваше:
— Моля да предадете нашето недоумение на правителството. Ние смятахме, че всичко това ви е известно.
Мъж в полицейска униформа се появи на вратата. Секретарят се обърна към него и, след като кимна кратко, полицаят излезе.
Внезапно и припряно Секретарят каза:
— Абсолютно. Бих желал още веднъж да се убедя в същината на случая. Вярвам, че ще бъдете готови с резюме на срещите ни утре?
— Разбира се, господине.
Един по един, с достойнство, присъщо на наследниците на Вселената, диаболите излязоха. Един от земяните каза:
— Радвам се, че отказаха да се хранят с нас.
— Знам, че не можеха да приемат — каза замислен Секретарят. — Те са вегетарианци. Започват да повръщат само при мисълта за ядене на месо. Бил съм в бизнеса с храненето. Те изгълтват храната си, след което застават молитвено в кръг и започват да я преживят, радостни от това, че са заедно. Може би си кореспондират по някакъв начин, за който ние не знаем. Огромната долна челюст се движи въртеливо в бавни смилащи движения.
Полицаят се появи отново на вратата.
Секретарят спря на средата на изречението и попита:
— Хванахте ли всички?
— Да, господине.
— Хванахте ли Алтмайер?
— Да, господине.
— Добре.
Тълпата се събра отново, когато петимата диаболи излязоха забързани от Комитета. Програмата бе стриктна. Всеки ден, в 15:00 часа, те напускаха апартамента си и отиваха пеша, за пет минути, до Комитета. В 15:35 часа те бързаха обратно по същия път, разчистен от полицията, и се връщаха в апартамента. Те вървяха спокойно, почти механично покрай широкия булевард.
По средата на пътя им се чуха виковете на тълпата. Виковете не бяха ясни, но отчетливо се чуваше трясъкът на бластерите и се виждаха светлосините отблясъци от изстрелите във въздуха, над главите на хората. Полицаите се суетяха с извадени бластери, скачащите им машини ту се извисяваха два метра над тълпата, ту се приземяваха сред групите от хора внимателно, без да докоснат никого, излитайки почти веднага. Хората се пръскаха и събираха отново, а гласовете им се вляха в невъобразимия общ рев.
През всичко това, диаболите, с недобрия си слух или с прекаленото си самочувствие, продължиха да вървят механично, както винаги.
В другия край на сборището, почти диаметрално противоположно на мястото, където беше най-шумно, Ричард Сайама Алтмайер подръпваше носа си със задоволство. Стриктното разписание на диаболите бе направило втория извънреден план възможен. Първите сблъсъци бяха предвидени само да привлекат вниманието на полицията. Сега беше моментът.