— Можеш ли да извадиш две торбички и парче опаковъчна хартия? — пита той и посочва към чантата с материали.
— Велпапе ли? — уточнява Полок.
— Да, благодаря — отговаря Куфоед и поема торбичките, които Полок му подхвърля.
Набелязва следите по пода и му маха да се приближи.
— Ще откриеш отпечатък от обувка по периферния ръб на куфарчето — обажда се Юна. — Паднало е назад, а тялото се е олюляло по диагонал.
Натан Полок мълчи, приближава се и застава на колене. Сребристата му конска опашка увисва върху ръкава на сакото, когато се протяга и изправя куфарчето. Ясно се виждат светлосиви стъпки върху черната кожа.
— Какво ви казах? — пита Юна.
— Мамка му — въпреки умората, Томи Куфоед се усмихва с възхищение на Юна.
— Самоубийство — измънква Полок.
— Поне чисто технически — потвърждава Юна.
Стоят и гледат висящото тяло.
— На какво всъщност се натъкваме? — чуди се Куфоед, като усмивката не слиза от лицето му. — Човекът, който е взимал решения за износа на боеприпаси, е сложил край на живота си.
— Не е за нас — въздиша Полок.
Томи Куфоед смъква ръкавиците и кимва към тялото.
— Юна? Та какво за възлите и музиката?
— Двоен шкотов възел — пояснява инспекторът и посочва към куката на тавана. — Свързвам го с дългата кариера на Палмкруна във флота.
— А музиката?
Юна мълчи и го гледа замислено.
— Ти какво смяташ?
— Не знам, соната за цигулка. Началото на XIX век или…
Звънецът на вратата го прекъсва. Четиримата се споглеждат.
Юна се запътва към антрето, останалите го следват, но остават вътре, за да не се виждат от стълбището.
Той излиза в преддверието, спира, канейки се да погледне през шпионката, но се отказва.
Усеща течението през ключалката, когато протяга ръка и натиска бравата. Тежката врата се плъзва. Етажът е тъмен. Осветлението угасва автоматично, светлината от червено-кафявите прозорци е слаба. Съвсем наблизо чува бавно дишане. Някой скрит тежко си поема дъх. Ръката на Юна посяга към пистолета и той предпазливо поглежда зад отворената врата. В ивицата светлина от процепа до пантите стои висока жена с големи ръце. Около шейсет и пет годишна. Не помръдва. Голяма лепенка с телесен цвят е залепена на бузата й. Прошарената й коса е подстригана късо, на черта, като на младо момиче. Гледа Юна право в очите, без да се усмихва.
— Свалихте ли го? — пита тя.
7.
Отзивчиви хора
Юна си мислеше, че ще успее да стигне навреме за срещата на отдел „Убийства“ в един часа.
Щеше само да обядва с Диса в парка „Русендал“ на остров Юргорден. Пристигна прекалено рано и зачака на припек, съзерцавайки мъглата над малкото лозе. И ето че Диса се задава с платнена чанта на рамо. Слабото й лице с интелигентни черти е осеяно с летни лунички, а косата й, която винаги носи сплетена на две сплъстени плитки, сега се стеле по раменете. Нагиздила се е с рокля на малки цветчета и летни сандали с високи платформи.
Прегръщат се стеснително.
— Здравей — поздравява Юна. — Прекрасна си.
— И ти — отвръща Диса.
Взимат си храна от бюфета и сядат на една от външните маси. Юна забелязва лакираните й нокти, които обикновено са изрязани и почернели от пръст. Диса е главен археолог. От ръцете й погледът му се зарейва към овощната градина.
Диса започва да се храни и да говори с пълна уста:
— Кралица Кристина получила леопард — подарък от херцога на Курландия. Гледала го е тук на „Юргорден“.
— Не знаех — казва тихо Юна.
— Четох в дворцовите архиви, че Камарата на приходите платила 40 сребърни далера, за да подпомогне погребението на слугиня, разкъсана от животното.
Обляга се назад и посяга към чашата, като иронично му подмята:
— Стига си бърборил, Юна Лина.
— Извинявай — отвръща Юна. — Аз…
Млъква и чувства как целият изведнъж се отпуска.
— Какво?
— Скъпа, доразкажи за леопарда.
— Нещо си доста оклюмал.
— Мислех за мама… вчера се навърши година от смъртта й. Занесох бял ирис на гроба й.
— Много ми е мъчно за Ритва.
Диса оставя приборите и млъква за миг.
— Знаеш ли какво каза на последната ни среща? Взе ръката ми и каза, че трябва да те прелъстя и да забременея.