— Здравейте, казвам се Сага Бауер.
— Коя служба?
— Разузнаването.
Смеейки се, жената я целува по бузите и се представя като Мари-Луис Салман.
— Носите ли си бански? — пита тя и се връща при бара.
Краката й оставят дълги тесни стъпки върху теракотените плочки. Тялото й е слабо и добре тренирано. Походката е като заучена, сякаш да даде възможност на Сага да я разгледа.
Мари-Луис Салман взима чашата, обръща се и хвърля любопитен поглед към комисарката, за да провери дали наистина я следва с очи.
— Чаша „Санкер“? — пита тя с хладен, модулиран тон.
— Не, благодаря — отказва Сага.
— Плувам, за да поддържам форма, макар че съм напуснала света на моделите. Лесно е да получиш нарцистично разстройство в този бранш. Да, сама знаете. Чувстваш се ужасно, когато никой вече не ти пали цигарата.
Мари-Луис се навежда напред и шепне театрално:
— Имам връзка с най-младия от Чипъндейлс. Знаете ли кой е? Няма значение, всичките са гейове.
— Тук съм, за да говорим за една снимка, която сте изпратили…
— Знаех, че не може да си държи езика зад зъбите — избухва тя с престорено възмущение.
— Кой?
— Жан-Пол Готие.
— Дизайнерът? — пита Сага.
— Да, дизайнерът, с раирана жилетка, дизайнерът с позлатена набола брада и малка грозна уста. Все още ме мрази. Знаех си.
Сага се усмихва търпеливо на Мари-Луис и й подава с въпросителен поглед хавлията, когато вижда, че кожата й е настръхнала.
— Обичам да мръзна… студът ме прави красива. Това във всеки случай ми каза Депардийо през пролетта или… не си спомням — може би го каза сладурът Рено. Все тая.
По коридора се чуват стъпки. Мари-Луис се оглежда нервно и търси изход за бягство.
— Ехо? — звучи женски глас.
— Сага — провиква се Юна.
Сага прави крачка напред. Влизат Юна и Пенелопе, придружени от около петдесетгодишна тъмнокоса жена с красива момчешка прическа.
— Мари-Луис — казва тя и притеснено се усмихва. — Какво правиш тук?
— Мислех да поплувам малко — обяснява тя. — Имам нужда да се охладя между краката.
— Знаеш, че искам да се обаждаш, преди да дойдеш.
— Добре, съжалявам, забравих.
— Мари-Луис е сестра на Понтус, моя зълва — пояснява жената, обръща се към Сага и се представя: — Вероник Салман.
— Сага Бауер, Тайните служби.
— Да седнем в библиотеката — казва Вероник и тръгва обратно по коридора.
— Мога ли да се къпя, след като все пак съм тук? — извиква Мари-Луис.
— Не гола — отвръща Вероник, без да се обърне.
90.
Фотографът
Сага, Юна и Пенелопе тръгват след нея през стаите на приземния етаж към библиотеката. Доста тясно място с обрамчени с олово малки прозорци в жълто, кафяво и розово, книги зад стъклени вратички, кафяви кожени мебели, отворена камина и месингов самовар.
— Извинете ме, че не ви предлагам нищо, но доста бързам, пътувам след час…
Вероник Салман се оглежда притеснено и приглажда с ръка полата си, преди да продължи.
— Трябва да… искам само да кажа това, което е нужно — започва тя тихо. — Няма да свидетелствам, ако се опитате да ме заставите, ще се отрека от думите си, независимо от последиците.
Поправя един абажур, но ръката й толкова трепери, че той се накланя встрани.
— Ще пътувам без Понтус, той няма да ме последва — пояснява тя, гледайки към пода. Устните й треперят, съвзема се за няколко секунди, преди да продължи.
— Пенелопе — казва тя и я поглежда в очите. — Разбирам, че смяташ Понтус за измет, но той не е такъв.
— Не съм казвала подобно нещо…
— Изчакай, мила — прекъсва я тя. — Искам само да кажа, че обичам мъжа си, но… вече не знам какво да мисля за заниманията му. Преди си казвах, че хората винаги са търгували с оръжие. Оръжейният бизнес съществува от началото на човечеството. Нека не звучи като извинение. Години наред се занимавах с политическите проблеми на сигурността в Министерството на външните работи. И ако е такава работата ти, трябва да приемеш, че пътят към утопията за свят без въоръжени конфликти е доста дълъг. На практика всички страни трябва да се придържат към обща отбрана, но… има нюанси, поне аз така мисля…