— Дявол да те вземе — казва той тихо.
— Не е това, което…
— Използва ли я? — почти крещи Роберт. — Едно болно момиче?
— Мога да обясня — опитва се да каже Аксел.
— Кучи син — шепне Роберт, хваща го и го издърпва настрани.
Аксел губи равновесие, размахва ръце и прекатурва една лампа. Роберт излиза заднешком.
— Почакай — казва Аксел и тръгва след него. — Знам как изглежда това отстрани, но грешиш. Можеш да питаш…
— Тръгвам с нея за полицията — възмущава се Роберт. — Никога не съм вярвал, че ти…
Той е толкова ядосан, че едва си поема дъх, очите му се пълнят със сълзи.
— Не съм педофил — обяснява Аксел с приглушен глас. — Трябва да разбереш. Нужно ми е само…
— Нужно ти е само да се задоволяваш с малки деца — прекъсва го Роберт отчаян. — Използваш момичето, за което си обещал да се грижиш и да закриляш.
Аксел следва брат си в библиотеката. Роберт се отпуска тежко на дивана и се опитва да запази спокойствие:
— Аксел, разбираш много добре, че съм длъжен да я откарам в полицията — казва той.
— Да — отвръща Аксел. — Разбирам.
Роберт няма сили да го погледне и въздъхва.
— Най-добре е да го направя веднага — казва той.
— Ще я доведа — съгласява се Аксел и влиза в спалнята.
Бевърли седи на леглото, усмихва се и мърда пръстите на краката си.
— Облечи се — строго казва той. — Ще отидеш с Роберт.
Роберт скача като ужилен от дивана, когато брат му се връща.
Стоят мълчаливи с наведени погледи и чакат.
— Оставаш тук — тихо продумва Роберт.
— Да — прошепва Аксел.
След малко се появява Бевърли. Облечена е в дънки и тениска. Без грим е и изглежда още по-млада.
93.
Смъртта на Грета
В колата цари мълчание, Роберт спира внимателно на светофара и чака да светне зелено.
— Ужасно съжалявам за случилото се — тихо казва той. — Брат ми каза, че ще те подслони, докато си намериш студентска квартира, но никога не съм си представял…
— Аксел не е педофил — също тихо отвръща тя.
— Не искам да го защитаваш, той не заслужава.
— Никога не ме е докоснал, трябва да го знаеш.
— Какво прави тогава?
— Прегръща ме — отвръща Бевърли.
— Прегръща те? — повтаря Роберт. — Ти каза, че…
— Прегръща ме, за да може да спи — допълва тя със звънкия си, по детски откровен глас.
— Какво искаш да кажеш?
— Не прави нищо лошо, доколкото съм забелязала.
Роберт въздиша и казва, че трябва да разкаже всичко в полицията. Разяждащо отчаяние отново се надига в гърдите му.
— Става въпрос за съня му — бавно пояснява Бевърли. — Не може да спи без хапчета, но с мен се успокоява…
— Ти си малолетна — прекъсва я Роберт.
Бевърли поглежда през предното стъкло. Светлозелените листа на дърветата потрепват от летния бриз. Няколко бременни жени вървят по тротоара и разговарят.
Възрастна дама стои неподвижно с лице, обърнато към слънцето.
— Защо? — неочаквано пита Роберт. — Защо не може да спи нощем?
— Казва, че е така от сто години.
— Да, скапа черния си дроб с всички тези лекарства.
— Разказа ми всичко за случилото се в болницата — казва Бевърли. — Имал е тежко преживяване, но…
Роберт спира пред пешеходна пътека. Дете изпуска биберона си, майката не забелязва и продължава да върви. Детето се отскубва ненадейно и се втурва обратно. Майката извиква ужасена, но разбира, че Роберт е видял и предвидил какво може да се случи. Тя грабва и понася ритащото дете през улицата.
— Някакво момиче било умряло — казва бавно Бевърли.
— Кое?
— Никога не иска да говори за това, освен тогава, в болницата…
Тя млъква, преплита пръсти и барабани с тях по крака си.
— Разкажи ми какво ти е казал — напрегнато пита Роберт.
— Прекарали са заедно нощта и после тя е посегнала на живота си — разказва Бевърли и мило поглежда Роберт. — Напомням за нея, нали?
— Да — отвръща Роберт.
— В болницата каза, че я бил убил — шепне Бевърли.
Роберт трепва и отново се обръща.
— Какво искаш да кажеш? — пита той.
— Разказа ми, че с постъпката си е причинил смъртта й.