Робърт остава с отворена уста.
— Нима е казал… нима е казал, че е станало заради него?
Бевърли кимва.
— Грешката е била негова — продължава тя. — Защото е трябвало да репетират, а вместо това са правели секс и тя си е помислила, че той я е измамил, за да спечели конкурса.
— Той не беше виновен.
— Напротив — упорства тя.
Роберт потъва зад кормилото. Разтрива лицето си.
— Милостиви боже — шепне той. — Трябва…
Рязко обръща колата, зад него някой натиска клаксона раздразнено и Бевърли го поглежда тревожно.
— Какво има? — пита тя.
— Аз… аз трябва да му разкажа едно нещо — продължава Роберт и поема обратно. — Останах зад сцената, когато той щеше да започне да свири, знам какво се случи, Грета беше преди него, беше първа и…
— Там ли си бил?
— Чакай — прекъсва я Роберт. — Чух всичко… Смъртта на Грета няма нищо общо с Аксел…
Всичко в него бушува, трябва отново да спре, лицето му е бледо като платно, когато се обръща към Бевърли:
— Извинявай — шепне той. — Но просто трябва…
— Сигурен ли си?
— Какво? — пита той и я поглежда.
— Сигурен ли си, че Аксел не е сгрешил?
— Да — отвръща той.
— Но какво се случи?
Роберт изтрива сълзите си и отваря замислено вратата на колата.
— Почакай малко, трябва… да говоря с него — казва той тихо, излиза и застава на тротоара.
Големите липи на улица „Свеавеген“ ръсят цветовете си в облаци от прах, виещи се на слънцето над автомобили и хора. Роберт се усмихва широко на себе си, изважда телефона си и се обажда на Аксел. След три сигнала усмивката му изчезва, той се връща в колата, без да затваря телефона. Едва когато прекъсва, открива, че колата е празна, Бевърли е изчезнала. Оглежда се наоколо, но никъде не я забелязва.
Наоколо е шумно, коли с абитуриенти вдигат врява край площад „Сергелс торг“. Той затваря вратата, запалва двигателя и потегля бавно, за да търси Бевърли.
94.
Шумолящият бял найлон
Аксел Рисен не знае колко дълго е останал на прозореца, загледан подир Роберт и Бевърли. Мислите му се лутат само в миналото. Насила се измъква от спомените си и се отправя към стереото, слага на първата страна плочата на Дейвид Боуи „The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars“ и надува звука.
Pushing thru the market square…
Отива до барчето и изважда една от най-скъпите бутилки от колекцията си уиски. „Макалън“ от първата военна 1939 година. Напълва половин чаша и сяда на дивана. Със сведен поглед слуша музиката, младия глас и лекото пиано и чувства аромата на дъбова бъчва, тежки бурета и тъмни мазета, слама и цитруси.
Отпива и силният алкохол изгаря устните и изпълва устата му.
Запазвайки вкуса си, напитката е преживяла поколения: смени на правителства, войни и примирия.
Сега си мисли, че може би е добре, че всичко това се случи, може би Бевърли в крайна сметка ще получи помощта, от която се нуждае. Изведнъж изпитва желание да звънне на брат си и да му каже, че го обича, но след това присвива устни от жалката си мисъл. Няма да се раздели с живота си, просто ще се изправи срещу задаващото се насреща му и ще се опита да се задържи на крака.
Взима уискито в спалнята си и се заглежда в неоправеното легло. Чува вибрациите на телефона в сакото, което виси на облегалката на стола, когато скърцащи стъпки в салона го карат да се обърне.
— Бевърли — казва той учуден.
Лицето й е прашно, държи глухарче в ръка.
— Не исках да говоря с полицията…
— Къде е Роберт?
— Прибрах се на стоп — казва тя. — Не беше опасно, мина добре…
— Защо постъпваш така? Трябваше…
— Не се сърди, не съм направила нищо нередно, просто имах нужда да ти разкажа нещо много важно за теб…
Телефонът отново иззвънява в сакото му.
— Чакай, Бевърли, трябва да отговоря…
Бърка в джобовете си, намира го и бързо отговаря:
— Аксел Рисен.
Чува се отдалечен глас:
— Ало?
— Ало — повтаря Аксел.
— Обажда се Рафаел Гуиди — казва гласът на мрачен, груб английски. — Моля за извинение за пращящата връзка, но се намирам в открито море.
— Не се притеснявай — любезно отговаря Аксел, докато Бевърли се настанява в леглото.