— Ще говоря направо — започва Рафаел Гуиди. — Обаждам се, за да разбера дали вече си успял да подпишеш разрешението за износ за Кения. Разчитах корабът вече да е напуснал пристанището.
Аксел държи телефона на ухото, излиза в салона, но не чува нищо друго, освен собственото си дишане. Мисли за снимката с Рафаел Гуиди, Карл Палмкруна, Агате ал Хайи и Понтус Салман. Как Палмкруна държи чашата шампанско и се смее с оголени зъби.
— Там ли си? — пита Рафаел Гуиди по пращящата телефонна линия.
— Няма да подпиша разрешението за износ — кратко отвръща Аксел и го побиват тръпки.
— Може би мога да те накарам да промениш решението си — казва Рафаел. — Помисли си дали мога да ти предложа нещо, което би…
— Не и нещо, което бих искал.
— Тук мисля, че грешиш, когато сключвам договор…
Аксел прекъсва разговора и настава тишина. Връща обратно телефона в джоба на сакото, изпълнен с неприязън, породена от някакво предчувствие. Отправя се към вратата на коридора, която извежда към стълбата. Когато поглежда навън през прозореца, вижда в парка движението на някаква прозрачна сянка сред храстите до къщата. Обръща се към другия прозорец, но не различава нищо. На долния етаж се разнася звън, сякаш се пръсва малко прозорче. Аксел си мисли, че е абсурдно, но въпреки това разбира какво се случва. Сърцето му бие силно, тялото се изпълва с адреналин, сетивата му се изострят до краен предел. Отива направо при Бевърли в спалнята. Чудесна слънчева светлина струи през пролуката между завесите, пресича стаята и огрява краката на Бевърли. Тя се е съблякла и е легнала в разхвърляното легло с тънкия роман на Дюренмат.
— Аксел — казва тя. — Дойдох, за да ти разкажа нещо хубаво…
— Само не се плаши — прекъсва я той съсредоточено. — Но трябва да се скриеш под леглото. Направи го веднага и остани да лежиш там най-малко час.
Тя реагира мигновено и без да пита, пропълзява под леглото. Аксел чува бързи стъпки нагоре по стълбите. Поне двама са, мисли си. На фотьойла лежат дънките и тениската на Бевърли. Забързва се и хвърля дрехите под леглото. Сърцето ще изскочи от гърдите му, оглежда се наоколо, не знае какво да прави. Мислите се роят в главата му. Взима телефона от сакото си и отива в салона. Зад себе си чува стъпки по коридора в посока към библиотеката.
С треперещи ръце отключва телефона, като в същото време чува подът да скърца под нечии забързани леки стъпки. Няма време да звъни. Опитва се да стигне до прозореца към улицата, за да извика за помощ, но някой го хваща за дясната китка и притиска нещо студено до врата му. Не разбира, че това е електрошокова палка. 69 000 волта преминават през тялото му. Долавя електрическо пращене, но усеща само серия силни удари, като че някой удря гърлото му с желязна тръба. Не осъзнава, че крещи, защото мозъкът му изключва и всичко наоколо изчезва. Похитителите вече са залепили с тиксо устата му, когато съзнанието на пресекулки се възвръща. Лежи на пода и се тресе от спазми, краката и ръцете му треперят. Изгореното място на шията му причинява неистова болка. Няма възможност да се брани, мускулите му са парализирани. С безцеремонна грубост двамата мъже заключват ръцете и глезените и го увиват в бял найлон. Тихо шумолене, струва му се, че ще се задуши, но въздухът не свършва. Облепят го с тиксо и го вдигат. Опитва се да се размърда, но е безполезно, загубил е контрол върху мускулите си. Двамата го понасят необезпокоявани надолу по стълбата, навън през вратата към чакащия микробус.
95.
Изчезнал
Юна се опитва да вика след Понтус Салман. Лодката се плъзга все по-навътре в морето. Полицаят хуква нагоре по кея и среща психоложката и двамата колеги от Сьодертелие. Връща се с тях обратно и ги предупреждава да внимават, макар и да не вярва, че Понтус Салман ще нарани себе си или някого другиго.
— Просто се постарайте да го арестувате, ще се обадя при първа възможност — казва той, бързайки към колата си.
Минавайки по моста над залива Фития, си мисли защо ли Понтус Салман е убеден, че Аксел Рисен би сключил договора „Паганини“.
Юна бе попитал дали не би отказал, но Понтус отговори, че не би искал да откаже.
Докато избира номера на Аксел Рисен, си представя Вероник Салман, съпругата на Понтус. Гънките на отчаяние около устата и страха в очите й, докато разказва, че щом веднъж целунеш ръката на Рафаел Гуиди, няма връщане назад.
„Думата кошмар непрекъснато се повтаря“, мисли си Юна. Повтаря я икономката на Палмкруна, Вероник Салман казва, че Рафаел успява да накара всекиго да му разкаже за най-лошия си кошмар, и Понтус Салман твърдеше, че Палмкруна се е отървал от кошмара си чрез самоубийството.