Само преди няколко часа седеше в малката лодка и се опитваше да напъха дулото на пушката в устата си. Остана му привкусът на метал, скърцащият допир до зъбите като ужасяващ спомен.
Жена с разрошена коса беше слязла на кея заедно с полицейския инспектор и му извика да се приближи. Изглежда, за да му каже нещо важно. Беше около четирийсетте, със сини отблясъци на пънк прическата и ярко червило.
Докато седеше срещу нея в малка сива стая, бе разбрал, че се казва Гунила и че е психолог.
Разговаряше сериозно и строго с него за пушката, за това, какво е възнамерявал да направи, гребейки в открито море.
— Защо искаше да умреш, Понтус? — бе попитала Гунила.
— Не искам — беше отговорил искрено той.
В тясната приемна бе настъпила тишина. После бяха продължили разговора, той бе отговорил на въпросите й, все повече убеждавайки се, че не иска да умре, че по-скоро би избягал и би отпътувал за някъде. Просто би изчезнал и започнал нов живот под друга самоличност.
Колата вече премина моста. Понтус Салман поглежда часовника на ръката си и чувства топло облекчение да изпълва гърдите му. По това време самолетът на Вероник трябва да е напуснал шведското въздушно пространство.
Беше говорил с нея за Френска Полинезия, представяше си я как излиза от летището със светлосинята платнена чанта в ръка и широка капела, която държи, за да не хвръкне от вятъра.
Защо и той да не тръгне за някъде?
Единственото, което трябва да направи, е да се прибере набързо и да вземе паспорта си от чекмеджето на писалището.
„Не искам да умра“, мисли си и гледа профучаващите коли.
Беше загребал в открито море, за да избяга от кошмара, но просто не можа да натисне спусъка срещу себе си.
„Ще взема който и да е самолет, върти се в главата му. Мога да тръгна за Исландия, Япония или Бразилия. Ако Рафаел Гуиди наистина искаше да ми види сметката, едва ли щях да съм жив все още“.
Понтус Салман влиза в гаражната алея пред къщата и оставя колата. Вдишва миризмата на напечен асфалт, мръсни газове и зеленина.
Улицата е празна, всички са на работа, децата в квартала имат още няколко учебни дни.
Отключва вратата и влиза. Лампите са загасени, щорите — спуснати.
Паспортът е в кабинета му и той започва да слиза по стълбите.
На долния етаж спира по средата, заслушва се и чува странен шум като от влачене на мокро одеяло по пода, покрит с плочки.
— Вероник? — пита с едва доловим глас.
Вижда как спокойната светлина от басейна трепти върху бялата каменна стена. Продължава бавно напред със силно разтуптяно сърце.
98.
Прокурорът
Главният прокурор Йенс Сванейелм тихо поздравява Сага Бауер, Юна Лина и Карлос Елиасон и сяда до тях. Материалът, подготвен от Аня Ларшон, лежи на ниската маса пред него. Сванейелм отпива от соевото си кафе, поглежда най-горната снимка и се обръща към Карлос.
— Мисля, че ще ви е трудно да ме убедите — казва той.
— Но ще го направим — усмихва се Юна.
— Make my day — казва прокурорът на английски, в стил „Мръсният Хари“40.
Тънката шия на Сванейелм с неразличима адамова ябълка и тесните приведени рамене под добре седящия костюм засилват впечатлението, че той е момче, облечено в дрехи за възрастен.
— Доста заплетено е — започва Сага. — Смятаме, че Аксел Рисен от Инспектората за стратегически продукти е отвлечен и че това е свързано с всичко, случило се през последните дни.
Тя млъква, когато телефонът на Карлос иззвънява.
— Извинете, мисля, че казах, че не искаме да ни безпокоят — обяснява той и вдига телефона. — Да, Карлос Елиасон…
Слуша, лицето му пламва, мънка, че разбира, благодари за разговора и затваря телефона със сковано движение.
— Съжалявам — казва Карлос.
— Няма нищо — отвръща Йенс Сванейелм.
— Искам да кажа, че съжалявам, че те обезпокоих с тази среща — пояснява Карлос. — Обади се секретарката на Аксел Рисен от Инспектората за стратегически продукти, чухме се няколко пъти през деня… Току-що беше разговаряла с шефа си.
— Какво каза — отвлечен ли е? — пита Сванейелм с усмивка.
— Намира се на яхтата на Рафаел Гуиди, за да обсъдят заключителните въпроси около разрешението за износ.
40
Зарадва ме с тая новина (англ.). Популярна криминална американска филмова поредица от 80-те години. — Бел.прев.