Навътре, до по-малка маса, седи нисък мъж. Косата му тук-там е посивяла, в средата на главата му блести голямо плешиво петно. Аксел веднага разпознава търговеца на оръжие Рафаел Гуиди. Облечен е в светлосин провиснал анцуг с цифрата седем на гърдите и на гърба. Обут е с бели маратонки, без чорапи.
— Добре дошъл — казва той на английски.
Телефонът иззвънява в джоба му, Рафаел Гуиди го изважда, поглежда номера, но не отговаря. Почти веднага се чува следващо позвъняване, на което той отговаря кратко на италиански и после се обръща към Аксел Рисен. Прави жест към панорамния прозорец, към тъмната, нестихваща морска шир.
— Не съм дошъл доброволно — започва Аксел.
— Съжалявам, но няма време за това…
— И какво искаш?
— Искам да спечеля лоялността ти — лаконичен е Рафаел.
Двамата бодигардове се подсмихват, след което стават напълно сериозни. Рафаел отпива от жълтата си витаминозна напитка и беззвучно се оригва.
— Лоялността е единственото, което има значение — тихо добавя той и поглежда Аксел право в очите. — Преди малко твърдеше, че не би искал да имаш нищо от това, което имам аз, но…
— Вярно е.
— Но аз мисля, че имам добро предложение — продължава Рафаел и прави отегчена гримаса, която би трябвало да напомня за усмивка. — Зная, че за да получа лоялността ти, трябва да ти предложа нещо, което наистина искаш да имаш, може би дори това, което желаеш по-силно от всичко.
Аксел поклаща глава:
— Дори аз самият не знам какво желая по-силно от всичко.
— Мисля, че знаеш — казва Рафаел. — Искаш отново да можеш да спиш, да спиш по цели нощи…
— Как разбра…?
Погледът на Рафаел е студен и нетърпелив.
— Тогава със сигурност знаеш, че вече съм изпробвал всички възможности — признава Аксел.
Събеседникът му махва с безразличие:
— Ще получиш нов черен дроб.
— Вече чакам реда си — отвръща Аксел с пресилена усмивка. — Но увреждането е причинено от мен самия, тъканта ми е толкова рядък вид, че по принцип няма донори…
— Аз имам черен дроб за теб, Аксел Рисен — казва Рафаел строго.
Настъпва тишина, Аксел чувства как лицето му пламва, как горят ушите му.
— И в замяна? — пита Аксел и преглъща с усилие. — Искаш да подпиша разрешението за износ за Кения.
— Да, искам да сключим договор „Паганини“ — отвръща Рафаел.
— Какво…
— Нямаме бърза работа, можеш да си помислиш, това е труден избор, трябва да прегледаш точните данни на донора и всичко друго.
Мислите кръжат със светкавична скорост в главата на Аксел.
Казва си, че ще подпише разрешението за износ и ако получи черен дроб, по-късно ще свидетелства срещу Рафаел Гуиди. Ще получи закрила, знае го, дори може да го накарат да смени самоличността си, но ще може да спи.
— Няма ли да хапнем? Гладен съм, а ти? — пита Рафаел.
— Може би…
— Но преди да го сторим, искам да се обадиш на секретарката си в Инспектората и да й кажеш, че си тук.
100.
Понтус Салман
Сага е допряла телефона до ухото си, когато спира в коридора до голям пластмасов контейнер за рециклиране на хартия. Взира се разсеяно в крилата на паднала на пода пеперуда, подскачащи на течението от вентилацията.
— Няма ли с какво друго до се занимавате в Стокхолм? — пита мъж на силен готландски диалект, когато я свързват с полицията в Сьодертелие.
— Става дума за Понтус Салман — пояснява тя тревожно.
— Да, но той вече тръгна — отговаря доволен полицаят.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — повишава глас тя.
— Всъщност говорих само с Гунила Сомер, психоложката, която го придружи до спешното отделение на психиатрията.
— И?
— Тя беше на мнение, че заплахата му за самоубийство не е била сериозна, пусна го да си отиде, местата в болниците не са безплатни…
— Обявете го за издирване — бързо нарежда Сага.
— По каква причина? За половинчат опит за самоубийство?
— Погрижете се само да го заловите — казва Сага и затваря.
Тръгва към асансьорите, когато Йоран Стуне се изправя пред нея и я спира с разперени ръце.