— Искаш да разпиташ Понтус Салман, нали? — опитва се той да я подразни.
— Да — лаконична е тя и понечва да тръгне, но той й запречва пътя.
— Трябва само да позавъртиш задник и да разтръскаш къдрици и си повишена или…
— Мърдай — разярена казва Сага, червени петна плъзват по челото й.
— Окей, извинявай, че исках да ти помогна — обидено промърморва Йоран Стуне. — Но току-що изпратихме четири коли към дома на Понтус Салман в Лидингьо…
— Какво се е случило? — бърза да попита Сага.
— Съседите са алармирали полицията — подсмихва се той. — Сигурно са чули малко пук-пук и крясъци.
Сага го избутва настрани и се затичва.
— Благодаря много, Йоран — провиква се той след нея. — Ти си просто върхът, Йоран!
Докато кара към Лидингьо, тя се опитва да не разсъждава какво е могло да се случи, но мислите й през цялото време се смесват с гласа на мъжа от записа, който, плачейки, разказва за дъщеря си.
Казва си, че вечерта я чака дълга тренировка и ранно лягане.
Не може да стигне до „Роскулсвеген“, улицата гъмжи от хора и се налага да паркира далеч от къщата на Салман. Любопитни и журналисти се блъскат край бяло-синята преградна лента и се опитват да надникнат в сградата. Сага, извинявайки се, се придвижва напред. Синята светлина на аварийните автомобили пулсира сред зелените дървета. Колегата Магдалена Ронандер се навежда към тъмнокафявата тухлена стена и повръща. Колата на Понтус Салман е паркирана на гаражната алея. Бяло беемве с липсващ шибидах. Малки, окървавени стъкълца са пръснати в кабината и около колата по алеята. През окъпания в кръв страничен прозорец се вижда тяло.
На Понтус Салман.
Магдалена вдига изморен поглед, избърсва устата си с кърпичка и спира Сага, запътила се навътре.
— Не, не — казва дрезгаво. — Изключено е да влезеш.
Комисарката застава на едно място, поглежда към огромната къща, обръща се към Магдалена, за да попита нещо, но се сеща, че трябва да се обади на Юна, за да му каже, че вече нямат свидетел.
101.
Момичето с глухарчетата
Юна препуска през залата за пристигащи на летище „Ванда“ край Хелзинки, когато телефонът му звъни.
— Сага, какво става?
— Понтус Салман е мъртъв, седи в колата си пред къщата, изглежда се е застрелял.
Юна излиза, отива при първото такси на опашката, обяснява на шофьора, че трябва да стигне до пристанището, и сяда на задната седалка.
— Какво каза? — пита Сага.
— Нищо.
— Загубихме свидетеля — с отчаяние прошепва Сага. — Какво, по дяволите, ще правим?
— Не знам — отвръща Юна и затваря очи за миг.
Таксито се движи меко, пружинира и Юна притваря очи. Излиза от района на летището, набира скорост и се озовава на магистралата.
— Не можеш да отидеш на яхтата на Рафаел без подкрепа…
— Момичето — сеща се изведнъж Юна.
— Какво?
— Аксел Рисен свиреше на цигулка с едно момиче — обяснява ченгето и отваря сивите си очи. — Може да е видяла нещо.
— Защо мислиш така?
— Имаше глухарче, цъфнало глухарче в чашата за уиски…
— За какво, по дяволите, говориш? — недоумява Сага.
— Опитай се да я откриеш.
Юна се обляга назад и си спомня как Аксел Рисен стоеше с цигулка в ръка, когато момичето се появи с букет цъфнали глухарчета. После отново се замисля за пухкавата топка с клюмнало стъбло на ръба на чашата за уиски в спалнята на Аксел. Била е там, значи може да е видяла нещо.
Юна се качва на сивия патрулен кораб „Кирку“, който финландският флот бе получил от бреговата охрана преди шест години. Здрависвайки се с командира на кораба Паси Ранико, в съзнанието му изниква Ленарт Юхансон от морската полиция на остров Даларьо. Този, който обичаше да сърфира и се наричаше Ланс.
Паси Ранико е точно като Ланс: млад, загорял от слънцето мъж с ослепително сини очи. Но за разлика от Ланс възприема поста си изключително сериозно. Повече от ясно е, че неочакваната задача извън територията на Финландия го затруднява.
— Нищо в тази обиколка не ме радва — суховато споделя финландецът. — Но шефът ми е приятел с твоя… и това, без съмнение, е било достатъчно.
— Очаквам да получа прокурорско решение, докато стигнем дотам — казва Юна и усеща вибрациите, когато корабът се отделя от кея и плавно поема в открито море.