— Щом получиш прокурорско решение, ще се свържа с патрулния кораб „Ханко“: боен кораб с двайсет офицера и шест военни моряци.
Посочва го на радарната снимка.
— Може да развие 35 възела, няма и двайсет минути и ще ни настигне.
— Добре.
— Яхтата на Рафаел Гуиди е подминала остров Дагьо и се намира почти до Естония… надявам се съзнаваш, че не можем да се качим на борда на кораб в естонски води, ако не става въпрос за извънредна ситуация или явно престъпна дейност.
— Да — съгласява се Юна.
С бучащи двигатели корабът напуска района на пристанището.
— Ето го целия екипаж — подмята Паси Ранико иронично.
Огромен мъж със светла брада пристъпва на капитанския мостик. Той е първият и единствен лоцман, известен като Нико Капанен, хокеиста. Скришом поглежда Юна, почесва се по брадата и пита предпазливо:
— В какво всъщност е заподозрян Гуиди?
— Отвличане, убийство, убийство на полицай, контрабанда с оръжие — изброява Юна.
— И Швеция изпраща един-единствен полицай?
— Да — усмихва се Юна.
— А нашият принос е невъоръжен стар шлеп.
— С прокурорското решение ще дойде цял взвод — казва Паси Ранико безучастно. — Ще говоря с Урхо Саринен от „Ханко“, който ще доплава за двайсет минути.
— А инспекциите — казва Нико. — Трябва, мамка му, да направим проверка…
— Не и в естонски води — прекъсва го командирът.
— Скапана работа — мърмори Нико.
— Все някак ще го натъкмим — успокоява ги Юна.
102.
Когато картината се променя
Аксел Рисен лежи облечен на леглото в спалнята, част от петстайния апартамент, подслонил го на мегаяхтата на Рафаел Гуиди. До него се намира папката с подробна информация за донора на черен дроб: мъж, изпаднал в кома след неуспешна операция. Всички стойности са перфектни — видът тъкан съответства напълно на Акселовата.
Той гледа в една точка в тавана и чувства силните удари на сърцето в гърдите си. Трепва, когато на вратата се почуква. Мъжът, облечен в бяло, който го пое след пътуването с хеликоптера.
— Вечеря. — Не е твърде словоохотлив.
Тръгват заедно през някакво спа отделение. Зелени вани са пълни с празни бутилки и кутии от бира. Опаковани хавлии са подредени по елегантните рафтове от бял мрамор, закрепени на стените. Зад стени от матирано стъкло се очертава нещо като фитнес. Двойна врата от матиран метал безшумно се отваря встрани, когато прекосяват мястото за релаксация с бежов мокет, мебели за сядане и ниска, но масивна маса от шлифован варовик. Осветлението е странно приглушено, с пълзящи сенки и светли петна върху стените и пода. Аксел вдига поглед и вижда, че се намират под големия басейн на яхтата. Дъното му е от стъкло и над отломките и изхвърлените мебели се вижда бледото небе.
Рафаел Гуиди е седнал на диван, облечен в предишния анцуг и бяла тениска, опъната на корема му. Потупва с ръка мястото до себе си, Аксел се приближава и сяда. Двамата бодигардове стоят зад Рафаел като две сенки. Никой не вижда нищо. Телефонът на Рафаел Гуиди иззвънява, той отговаря и започва дълъг разговор.
След малко мъжът, облечен в бяло, се връща с количка за сервиране. Мълчаливо сервира на ниската варовикова маса чинии и чаши, голям поднос с препечени хамбургери, хляб и пържени картофи, бутилка кетчуп и голяма, пластмасова бутилка пепси-кола.
Рафаел, без да вдига поглед, продължава телефонния разговор. С равнодушен глас обсъжда куп детайли около темпове на производство и логистика.
Никой не продумва, всички чакат търпеливо.
След петнайсет минути разговорът приключва и Гуиди вдига поглед към Аксел. После заговаря със същото безгрижно спокойствие.
— Може би желаеш чаша вино — предлага той. — Новият черен дроб може да пристигне след два дни.
— Прочетох информацията за донора многократно — казва Аксел. — Чудесно. Впечатлен съм, всичко съвпада…
— Интересна е темата за човешките желания — разсъждава Рафаел. — Какво желае човек повече от всичко? Аз бих искал жена ми да е жива, да бъдем заедно.
— Разбирам.
— Но за мен желанията са неразделна част от тяхната противоположност — обяснява домакинът.
Взима си хамбургер и пържени картофи и подава подноса на Аксел.