— Благодаря.
— Желанията в едното блюдо на везната уравновесяват кошмара в другото — продължава Рафаел.
— Кошмара?
— Имам предвид, че… сме изтъкани от редица противоречия: желания, които никога няма да се сбъднат, и кошмари, които никога няма да станат реалност.
— Може би — отвръща Аксел и отхапва от хамбургера.
— Желанието ти да върнеш обратно съня си може да бъде изпълнено, но как… Чудя се как си представяш другото блюдо, как изглежда най-ужасният ти кошмар?
— Всъщност не знам — усмихва се Аксел.
— От какво се страхуваш? — пита Рафаел и посолява картофите.
— От болест, смърт… и силна болка.
— Естествено, болка, съгласен съм — казва Рафаел. — Но за мен всичко е свързано, започнах да го осъзнавам със сина ми. Скоро ще порасне и започвам да се страхувам, че ще ми обърне гръб, че ще се отдалечи от мен.
— Самотата?
— Да, струва ми се — потвърждава Рафаел. — Пълната самота е навярно моят кошмар.
— Аз съм вече сам — усмихва се Аксел. — Най-лошото вече ми се е случило.
— Не говори така — възразява бизнесменът.
— Не, не искам да го изживея втори път…
— Какво имаш предвид?
— Забрави, не искам да говоря за това.
— Да причиниш още едно самоубийство на момиче — бавно продължава Рафаел и поставя нещо на масата.
— Да.
— Кой би сложил край на живота си?
— Бевърли — шепне Аксел. — И вижда, че пред него на масата е оставена снимка, обърната с образа надолу.
Аксел, без да иска, протяга ръка. Пръстите му треперят, когато обръща снимката. Едва си поема дъх. Поглежда го учуденото лице на Бевърли, осветено от светкавица. Вторачва се в снимката и се опитва да разбере.
Досеща се, че това е предупреждение, снимана е преди няколко дни в дома му, в кухнята, когато пробваше цигулката и после бе влязла да търси ваза за букета от глухарчета.
103.
По-близо
След два часа на борда на патрулния кораб на финландския флот Юна за първи път вижда луксозната яхта на Рафаел Гуиди, която елегантно се плъзга на хоризонта. Огряна от слънцето, прилича на блестящ кристален платноход.
Командирът Паси Ранико застава до него, кимва към внушителния плавателен съд.
— Колко трябва да се приближим? — пита намръщен той.
Юна му хвърля смразяващо сив искрящ поглед.
— Толкова, че да виждаме какво се случва на борда — отвръща той спокойно. — Нужно ми е…
В този момент нещо внезапно го пробожда в слепоочията. Опира се на парапета и се опитва да диша бавно.
— Какво има? — пита Паси Ранико през смях. — Да не страдаш от морска болест?
— Няма нищо — отвръща Юна.
Болката отново го връхлита, държи го здраво, но той успява да остане на крака по време на целия пристъп. Знае, че е изключено да пие лекарството си сега, то ще го разконцентрира и изтощи.
Полъхът на вятъра охлажда капките пот по челото му. Сеща се за погледа на Диса, сериозното й прозрачно лице. Слънцето проблясва по гладката водна повърхност и в съзнанието му внезапно изплува булчинската корона. Блести, изложена в Северния музей, с нежен ореол от светлина над сплетените върхове. Усеща аромата на диви цветя и на църква, украсена със зеленина за лятна сватба, сърцето му бие толкова силно, че отначало не разбира, че капитанът говори на него.
— Какво искаш да кажеш?
Юна поглежда объркано финландеца до себе си, а след това голямата бяла яхта.
104.
Кошмарът
Аксел не може да хапне нито хапка повече. Погледът му не спира да търси снимката на Бевърли.
Рафаел топи картофите в малка локвичка кетчуп в края на чинията.
Аксел изведнъж забелязва младеж, застанал на вратата и устремил поглед в тях. Изглежда изморен и угрижен. Държи мобилен телефон в ръка.
— Петер — извиква Рафаел. — Влез.
— Не искам — казва младият мъж със слаб глас.
— Не беше покана — усмихва се Рафаел раздразнено.
Момчето се приближава и срамежливо поздравява Аксел Рисен.
— Това е синът ми — пояснява бизнесменът, като че става дума за обикновена покана за вечеря.
— Здравей — любезно отговаря Аксел.
Мъжът, който седеше до пилота в хеликоптера, е застанал на бара и хвърля фъстъци на щастливо и рунтаво куче. Сивата му коса е с цвят на метал, а очилата му блестят в бяло.