— Не понася фъстъци — протестира Петер вяло.
— Нали може след вечеря да донесеш цигулката? — пита Рафаел с ненадейна умора в гласа. — Гостът ни се интересува от музика.
Петер кимва, блед и изпотен, кръговете около очите му са почти виолетови.
Аксел прави опит да се усмихне.
— Каква е цигулката ти?
Младежът свива рамене.
— Прекалено хубава е за мен: „Амати“. Мама беше музикантка. Това е нейната „Амати“.
— „Амати“?
— Кой е, всъщност, по-добрият инструмент? — пита Рафаел. — „Амати“ или „Страдивариус“?
— Зависи кой свири на него — отговаря Аксел.
— Ти си от Швеция — казва Рафаел. — Там има четири цигулки, изработени от Страдивариус, но нито една, на която е свирил Паганини… и си представям…
— Истина е — прекъсва го Аксел.
— Събирам струнни инструменти, които все още си спомнят… Не… — прекъсва себе си той. — Нека се изразя другояче… Ако на тези инструменти се свири правилно, ще чуеш копнежа по изгубена душа.
— Може би — казва Аксел.
— Ще се погрижа да напомня за този копнеж, когато настъпи часът за сключване на договор — продължава Рафаел и се усмихва безрадостно. — Каня участващите страни, слушаме музика, тази уникална, тъжна мелодия, и така пишем договор във въздуха, с желанията и кошмарите ни в залог… това е договор „Паганини“.
— Разбирам.
— Нима? — пита Рафаел. — Той не може да бъде нарушен дори със собствената смърт. Защото този, който се опитва да пренебрегне споразуменията или отнеме живота си, трябва да знае, че ще бере плодовете на най-лошия си кошмар.
— Какво искаш да отговоря? — пита Аксел.
— Само казвам… Този договор не може да бъде нарушен и аз… как да се изразя? — пита се след кратка пауза. — Не виждам никаква полза за бизнеса си, ако погрешно си ме сметнал за добър човек.
Рафаел пристъпва към големия телевизор, монтиран на стената. Изважда лъскав диск от вътрешния си джоб и го поставя в DVD-устройството. Петер сяда на ръба на един от диваните. Гледа плахо мъжете в стаята. Момчето е светло и съвсем не прилича на баща си. Тялото му е по-скоро крехко, лицето деликатно.
Екранът пращи, появяват се сиви ивици. Аксел изпитва чисто физически страх, когато вижда трима души, които излизат през врата на тухлена къща. Веднага разпознава двама от тях: криминален инспектор Юна Лина и Сага Бауер. Придружава ги млада жена с латиноамерикански черти.
Аксел се е втренчил в телевизора. Юна Лина изважда телефона си и звъни. Изглежда не получава отговор. С посърнали лица тримата се качват в една кола и потеглят.
Камерата подскача към вратата, някой отваря, светлината изчезва в неочаквания мрак и после се регулира от автоматичната бленда. Два големи куфара чакат в антрето. Камерата продължава към кухнята, завива наляво и слиза надолу по стълбите през облицован с плочки коридор към просторно помещение с плувен басейн. Една жена по бански седи на шезлонг, а друга с мъжка прическа стои права и разговаря по телефона.
Камерата се дръпва назад, крие се и изчаква жената с мъжката прическа да приключи разговора и продължава напред. Чуват се стъпки и жената с телефона обръща измореното си тъжно лице към камерата и замръзва в уплаха.
— Не мисля, че искам да продължавам да гледам, татко — казва синът с тих глас.
— Тъкмо сега започва — спира го Рафаел.
Телевизорът изведнъж помръква, камерата се изключва, но картината се появява в същата секунда, трепти и отново се стабилизира. Камерата вече е закрепена на статив: двете жени седят една до друга на пода до стената. На стол пред тях седи Понтус Салман. Изглежда задъхан и потреперва неспокойно.
Часовникът на екрана показва, че записът е направен само преди час.
Облечен в черно мъж, с бандитска маска се приближава до Вероник, хваща я здраво за косата и натиква лицето й в камерата.
— Извинявай, извинявай, извинявай — обажда се Рафаел с писклив глас.
Аксел го поглежда учудено, но после чува гласа на Вероник Салман:
— Извинявай, извинявай, извинявай.
Звучи насечено от страх.
— Нямах представа — пищи Рафаел и сочи към телевизора.
— Нямах представа — оправдава се Вероник. — Аз направих снимката, но без зъл умисъл, не предполагах колко глупаво съм постъпила, просто си мислех, че…
— Трябва да избереш — обръща се мъжът с маската към Понтус Салман. — По коя да стрелям в коляното? По жена ти… или по сестра ти.