— На Тайните служби ли да изпратя фактурата?
— Прави каквото щеш, само намери шибания телефонен номер…
— Подбирай си думите, млада госпожице.
— Забрави, че попитах.
Сага изругава и продължително натиска клаксона на една кола, която не тръгва на зеления светофар, и тъкмо да прекъсне разговора, когато Аня изведнъж пита:
— Колко е голяма?
— Може би петнайсетгодишна.
— Няма телефонен номер на името на Бевърли Андершон. Възможно е да има телефон без абонамент, не е записана в никой телефонен регистър… има единствено телефонен номер на баща й.
— Окей, ще му се обадя. Можеш ли да ми изпратиш номера?
— Вече го сторих.
— Благодаря, благодаря, Аня… Извинявай, че съм малко нетърпелива, просто се притеснявам за Юна да не направи някоя глупост, ако не получи подкрепа.
— Говори ли с него?
— Той ме помоли да търся момичето. Дори не съм я срещала, не знам… Разчита да уредя това, но аз…
— Обади се на бащата на Бевърли, а аз ще продължа да търся — казва Аня и затваря.
Сага отбива при „Хйуртхаген“, намира номера, изпратен от Аня. Кодът 0418 е от провинция Сконе. Може би Свальов, мисли си тя, докато слуша сигналите.
106.
Бащата
В кухня, облицована с чамови дъски, някъде в централно Сконе, един мъж трепва при позвъняването на телефона. Тъкмо бе влязъл, след като повече от час измъкваше една от юниците, заклещена в бодливата тел на съседа, тъй като бе прескочила електрическата ограда. Пръстите на Еверт Андершон са изцапани с кръв, която изтрива в сините си работни дрехи.
Не само мръсните ръце го спират да отговори, но и нежеланието да говори с никого. Навежда се, поглежда дисплея, звънят му от скрит номер, сигурно е някой досаден търговец.
Оставя сигналите да отзвучат, но след малко телефонът отново звъни. Еверт Андершон го поглежда и този път решава да се обади:
— Андершон.
— Здравейте, казвам се Сага Бауер — чува припрян женски глас. — Аз съм полицай, комисар от Тайните служби. Всъщност търся дъщеря ви Бевърли Андершон.
— Какво се е случило?
— Нищо не е направила, но мисля, че притежава важна информация, която ни е нужна.
— И сега е изчезнала? — пита той плахо.
— Мислех, че може би имате неин телефонен номер — казва Сага.
Еверт бе мечтал да види дъщеря си като своя наследница, която да продължи традицията: да се грижи за дома, за хамбарите, стопанството и нивите. Да се разхожда в градината като майка си, със зелени гумени ботуши в калта, пълничка, загърната в кожено палто, със сплетена на плитка коса върху рамото.
Но в Бевърли още като дете имаше нещо особено, което го плашеше.
И колкото по-голяма ставаше, толкова повече се променяше. Растеше различна от баща си, различна и от майка си. Веднъж бе влязла в обора, трябва да е била на осем-девет години. Седяла в празна кошара върху обърната кофа и си пеела нещо със затворени очи. Унесена в звука на собствения си глас. Изпитал желание да й изкрещи да млъкне, да не се лигави, но светлото изражение на детското лице го объркало. От този миг знаел, че в нея имало нещо, което никога няма да може да разбере. И спрял да говори с нея. Щом се опитвал да каже нещо, думите изчезвали.
Когато майка й починала, в стопанството се възцарила тишина.
Бевърли започнала да се скита наоколо, понякога изчезвала с часове, понякога с цели денонощия. Полицията я откривала на адреси, на които не знаела как е попаднала. Тръгвала след всеки, който я заговарял любезно.
— Нямам какво да й кажа. Притрябвал ми е телефонният й номер — казва той с неохота на грубия си диалект.
— Сигурен ли сте, че…
— Нито един стокхолмчанин не може да го разбере — прекъсва я той и затваря.
Оглежда пръстите си, вижда кръвта по кокалчетата, мръсотията под нотките, във всяка пора и гънка. Бавно се запътва към зеления фотьойл и взима лъскавото приложение на вечерния вестник. Днес ще има предаване в памет на телевизионната звезда Осиан Валенберг.
Изненадан от собствените си сълзи, Еверт оставя вестника, който се свлича на пода. Изведнъж си спомня как Бевърли сядаше на дивана до него и се смееше на нелепиците в „Златен петък“.
107.
Празната стая
Сага Бауер изругава на висок глас и остава в колата. Притваря очи и удря с ръка по кормилото няколко пъти. Бавно си повтаря, че трябва да събере мислите си и да продължи, преди да е прекалено късно. Толкова е вглъбена, че се стряска, когато телефонът иззвънява.