Чувства се ужасно изморен, седи неподвижен и слуша Рафаел, който продължава да говори за цигулки, за чистия звук на „Страдивариус“, за твърдостта на дървото и бавнорастящия клен.
Рафаел спира, отново се усмихва безжизнено и произнася:
— Докато си лоялен, можеш да се наслаждаваш на това, което се побира в първото блюдо на везната, ще имаш здрав черен дроб, ще спиш добре и ще си живееш живота при единственото условие да не забравяш договора си с мен.
— Искаш да подпиша и разрешението за износ.
— Това ще стане във всички случаи, но не желая да те принуждавам, не желая да те убивам, само ще загубя, искам да получа…
— Моята лоялност — допълва Аксел.
— Нима ти се струва глупаво? — пита Рафаел. — Замисли се за миг и после прецени хората в живота си, за които знаеш, че са напълно лоялни.
И двамата млъкват. Аксел се взира пред себе си.
— Именно — продумва Рафаел след малко с тъжен поглед.
109.
Договорът
Аксел отваря кожената папка на масата, която съдържа всички документи, необходими на търговския кораб М/С „Айслус“ да получи разрешение да напусне пристанището в Гьотеборг с големия товар боеприпаси.
Единственото, което липсва, е неговият подпис.
Синът на Рафаел Гуиди, Петер, влиза в стаята с мрачно, пребледняло лице. Носи много красива червено-кафява цигулка с извит резонатор. Аксел веднага забелязва, че е „Амати“, истински запазено „Амати“.
— Мисля си, че споменах, че определена музика ще бъде подходяща за това, което ще направим сега — казва Рафаел меко. — Тази цигулка беше на майка му… а много преди това на нея е свирил Николо Паганини.
— Направена е през 1657 година — казва Петер, изважда ключовете и мобилния телефон от джоба си и ги слага на масата, преди да нагласи цигулката на рамото си.
Момчето допира лъка до струните. Аксел познава увертюрата към най-известната творба на Паганини „Каприз 24“, смятана за едно от най-трудните за изпълнение произведения в света. Момчето свири, сякаш плува под вода. Твърде бавно.
— Договорът е изгоден — тихо казва Рафаел.
Навън е все още светло, големият панорамен прозорец хвърля сива пронизваща светлина в салона.
Аксел си мисли за Бевърли, как бе се вмъкнала в леглото му в психиатричната клиника и бе прошепнала: „Имаш ореол от светлина около себе си, видях го още от коридора“.
— Приключи ли да обмисляш? — пита Рафаел.
Аксел няма сили да срещне безизразния поглед на Рафаел, поглежда встрани и взима писалката, която стои пред него. Чува ударите на собственото си сърце и се опитва да прикрие забързаното си дишане.
Този път няма да нарисува човече, което казва „здравей“, ще напише името си и ще се моли на Бог Рафаел Гуиди да е доволен и да му позволи да се върне в Швеция.
Писалката трепери в ръката на Аксел. Той спира треперенето, като слага другата си ръка отгоре, поема си дъх и внимателно плъзва върха на писеца по празния ред.
— Чакай — спира го Рафаел. — Преди да подпишеш каквото и да било, искам да зная дали ще бъдеш лоялен.
Аксел вдига очи и среща погледа му.
— Ако наистина си готов да понесеш кошмара, в случай че нарушиш договора, трябва да го покажеш, като целунеш ръката ми.
— Какво? — шепне Аксел.
— Ще сключим ли договор?
— Да — отвръща Аксел.
— Целуни ръката ми — казва Рафаел с променен глас, сякаш играе идиот в стара пиеса.
Синът свири все по-бавно, опитва се да накара пръстите си да го слушат, да променят позициите, но трудно улучва сложните преходи, запъва се и неочаквано спира.
— Продължавай — заповядва Рафаел, без да го поглежда.
— Прекалено сложно е за мен, не звучи добре.
— Петер, несериозно е да се отказваш, преди да си…
— Свири ти — прекъсва го синът му намусено.
Лицето на Рафаел се сковава и изпъва като каменно.
— Прави каквото ти казвам — нарежда той с трудно овладян гняв.
Момчето стои мирно със сведен поглед. Бащата вдига дясната си ръка към ципа на горнището.
— Петер, мисля си, че звучеше прекрасно — казва той вече успокоен.
— Магаренцето е изкривено — намесва се Аксел почти шепнешком.
Петер поглежда цигулката и пита:
— Може ли да се поправи?