— Къде е корабът?
— Там — казва той и посочва към кърмата.
Съвсем близо, зад яхтената палуба с плувен басейн и лебедки със спасителни лодки, се вижда невъоръженият шлеп на бреговата охрана. Вълни се разбиват в сивия нос и водата се пени от завъртените в обратна посока перки.
— Какво казаха, какво точно казаха? — пита Рафаел.
— Бързаха, помолиха за подкрепление, казаха, че имат разрешение за арест.
— Нещо не е наред — казва Рафаел и се оглежда.
През прозореца забелязват, че пилотът вече седи в кокпита и роторът се е задвижил. От столовата под тях се чуват звуците на „Каприз 24“ на Паганини.
— Ето тук се намира тяхното подкрепление — казва лоцманът и посочва радара.
— Виждам, с колко време разполагаме? — пита Рафаел.
— Движат се с малко повече от 33 възела и ще пристигнат след десет минути.
— Няма страшно — успокоява ги бодигардът и гледа към хеликоптера. — Ще успеем да откараме теб и Петер навреме, поне три минути преди…
През стъклената врата на мостика нахлува светлият бодигард. Той е пребледнял и уплашен.
— Тук има някой. Някой се е качил на яхтата — вика той.
— Колко са? — пита прошареният му колега.
— Видях само един, но не знам… носи карабина без специално оборудване.
— Трябва да го спреш — нарежда прошареният на светлия.
— Дай ми един нож — бързо казва Рафаел.
Бодигардът изважда нож с тънко сиво острие. Рафаел го поема и се приближава до лоцмана разярен.
— Нали щяха да чакат подкрепление? — крещи той. — Каза, че ще чакат подкрепление!
— Доколкото разбрах…
— Какво, по дяволите, правят тук? В нищо не могат да ме обвинят — казва Рафаел. — В нищо!
Лоцманът поклаща глава и се отмества назад. Рафаел го приближава.
— Какво, по дяволите, правят тук, ако не могат да ме обвинят в нищо? — крещи той. — Няма нищо…
— Не знам, не знам — повтаря лоцманът със сълзи в очите. — Предадох само каквото чух…
— Какво каза всъщност?
— Да съм казал? Не разбирам…
— Нямам време — крещи Рафаел. — Кажи ми само, дявол те взел, какво им каза!
— Нищо не съм казвал.
— Странно, адски странно, нали? Не е ли?
— Подслушах каналите им, точно както трябваше…
— Толкова ли е трудно да си признаеш — реве Рафаел, прави няколко бързи крачки напред и пробожда лоцмана с ножа в корема.
Ножът почти без съпротива разкъсва ризата му и се забива в мастната тъкан и червата. Кръвта бликва като фонтан над острието, изпръсква ръката на Рафаел и ръкава на анцуга му. С учудено изражение лоцманът се опитва да направи крачка назад, за да избяга от ножа, но Рафаел го следва, поспира се за миг и го поглежда в очите.
Цигулката се чува от столовата: светлите тонове блестят и игриво подскачат.
— Може да е Аксел Рисен — неочаквано казва прошареният бодигард. — Сигурно са го подслушали, може да поддържа връзка с полицията чрез…
Рафаел изважда ножа от корема на лоцмана и се втурва надолу по широката стълба.
Лоцманът затиска с ръка раната си, кръвта капе върху черните му обувки, той се опитва да направи крачка, но се подхлъзва и пада, и остава да лежи с поглед в тавана.
Прошареният бодигард тръгва след Рафаел с вдигната карабина, вперил поглед в панорамния прозорец на столовата.
Аксел престава да свири, когато Рафаел слиза и го посочва с кървавия нож.
— Предател — изревава той. — Как може да си толкова шибано…
Прошареният бодигард изведнъж произвежда серия от оглушителни изстрели с карабината си. Куршумите пробиват панорамния прозорец, а гилзите се търкулват, дрънчейки надолу по стъпалата.
112.
Стрелба с автомат
С големи и предпазливи крачки Юна и Нико се добират до външните стълби, покрай долната палуба и нагоре към огромната кърма. Тихото море се простира във всички посоки като необятна стъклена плоча. Изведнъж Юна чува да свири цигулка. Опитва се да види нещо зад големите стъклени врати. Загатнати тъмни силуети зад огледалната стъклена повърхност. Личи само малка част от столовата. Не се мярка никой. Музиката продължава да звучи. Отдалечена като в сън, приглушена от прозорците.
Юна и Нико изчакват, после прибягват бързо покрай отворено пространство с плувен басейн без вода, под издадената тераса до металната стълба.