— Но извършителят може да го знае — прекъсва го Юна.
— Макар че е почти невъзможен за наподобяване… при обесване белегът от въжето около шията трябва да бъде с формата на връх на стрела, с острието нагоре, точно под възела…
— Защото тежестта на тялото притиска примката…
— Правилно… и по същата причина най-дълбоката част на белега е срещу върха.
— Значи се е обесил — заключава Юна.
— Без съмнение.
Високият кльощав патолог леко прехапва долната си устна.
— Дали някой не го е подтикнал към самоубийство? — пита Юна.
— Не и с насилие, във всеки случай няма признаци за това.
Юна затваря протокола, внимателно барабани по него с две ръце и мисли, че намекът на икономката за другите хора, замесени в смъртта на Палмкруна, е просто объркано дърдорене. И все пак не може да пренебрегне двете различни следи от обувки, открити от Томи Куфоед.
— Значи си сигурен в причината за смъртта? — пита Юна и поглежда Нолен в очите.
— А ти какво всъщност очакваше?
— Това — отвръща Юна забавено и сочи папката с протокола от аутопсията. — Точно това предполагах, но има нещо, което ме кара да се съмнявам.
Нолен отвръща с полуусмивка:
— Вземи протокола и го чети вместо приказка за лека нощ.
— Добре — съгласява се Юна.
— Но си мисля, че трябва да зарежеш Палмкруна… няма да се окаже по-интересно от самоубийство.
Усмивката на Нолен замира, погледът потъва, но очите на Юна са все още зорки и съсредоточени.
— Може би имаш право.
— Да. Искаш ли да чуеш моята версия… Карл Палмкруна вероятно е бил в депресия, защото ноктите му са занемарени и мръсни, зъбите немити от няколко дни, брадясал е.
— Разбирам — кимва Юна.
— Няма проблем да го видиш.
— Не, не е нужно — отказва той и тежко се надига.
Нолен се навежда и съобщава, явно очаквайки с нетърпение настъпването на този момент:
— Тази сутрин получих нещо много по-интересно. Имаш ли няколко минути?
Става от стола и махва на Юна да го последва. Полицаят тръгва след него по коридора. Заблудена светлосиня пеперуда пърха с криле пред тях.
— Младежът напусна ли? — любопитства Юна.
— Кой?
— Този, който работеше тук, с опашката…
— Фрипе? Не, за бога. В отпуск е. „Мегадет“ свириха вчера в „Глубен“9, подгрявани от „Ентумбед“.
Минават през мрачна зала с маса за аутопсии от неръждаема стомана. Смърди на дезинфектанти. Продължават към по-хладен салон, където в отделни камери се съхраняват труповете за изследване от съдебните медици.
Нолен отваря една врата и светва лампата. Тя примигва и пръска светлина в залата с бели плочки по стените и дълга маса за аутопсии с найлоново покритие, двойни мивки и отточни канали.
На масата лежи млада красавица.
Кожата й е почерняла от слънцето, черната дълга коса се вие на едри, блестящи къдрици върху челото и раменете. Изглежда така, сякаш се оглежда наоколо със смесено изражение на колебание и изненада.
С почти дяволити бръчици в ъгълчетата на устните, типични за вечно усмихнатите и весели хора.
Блясъкът в големите тъмни очи обаче е изчезнал. Вече се забелязват кафяво-жълти петънца.
Юна спира и се вглежда в нея. Мисли си, че не е на повече от деветнайсет или двайсет. Наскоро пораснало дете, свикнало да спи при родителите си, превърнало се в ученичка. Сега беше мъртва.
Над гърдите, по кожата върху гръдната кост, слабо се вижда извита линия като устни, боядисани в сиво, с дължина около трийсет сантиметра.
— Каква е тази резка? — сочи полицаят.
— Нямам представа, може би белег от колие или деколте на блуза, ще я погледна по-късно.
Юна наблюдава безжизненото тяло, поема дълбоко въздух и както винаги пред неоспоримия факт на смъртта изпитва тъга като безцветна самота.
Животът е толкова мимолетен.
Ноктите на ръцете и краката й са лакирани в приблизително розово-бежов нюанс.
— Какво й е толкова специалното? — сеща се да попита той.
Нолен го поглежда сериозно. Светлината се отразява в очилата му, когато отново се обръща към тялото.
— Докара я морската полиция. Открили са я на леглото във форпика на голяма яхта, носеща се в архипелага.
— Мъртва?
Патологът среща погледа му и гласът му изведнъж става мелодичен: