— Това ли каза?
— Никога няма да забравя гласа на Грета — мрачно продължава Роберт. — Колко уплашена беше, когато се опитваше да обясни на баща си, че всеки може да сгреши, че е дала най-доброто от себе си, че не е станало кой знае какво, че ще има други конкурси…
— Но винаги съм…
Аксел се оглежда наоколо, не знае какво да направи, силите го напускат, той сяда бавно на мраморния под и закрива лицето си с ръце.
— Плачеше и каза на баща си, че ще сложи край на живота си, ако не може да остане вкъщи и да продължи с музиката.
— Не знам какво да кажа — шепне Аксел.
— Благодари на Бевърли — отвръща Роберт.
Започва да ръми, когато Бевърли застава на перона на Централна гара в Стокхолм. Пътуването на юг минава през лятната провинция, обвита в сива мъгла. Едва при Хеслехолм слънцето успява да пробие облаците. След като бе сменила влака в Лунд и после се качила на автобуса в Ландскруна, ето че пристигна в Свальов.
Отдавна не се беше прибирала вкъщи.
Мисли си как доктор Саксеус й бе обещал, че всичко ще бъде наред.
Говорих с баща ти, беше казал. Той не се шегува.
Бевърли пресича прашния площад и се вижда да лежи и повръща насред площада преди две години. Някакви момчета я бяха накарали да пие домашен алкохол. Снимали я и после я пуснали на площада. След тази случка баща й я изгони от къщи.
Продължава да върви. Стомахът й се свива, когато вижда шосето към фермата, намираща се на три километра. На това шосе често се качваше в различни коли. Сега не можеше да си спомни защо точно искаше да се качи. Струваше й се, че вижда нещо в очите им.
Като светлина, така си мислеше.
Бевърли хваща тежката чанта с другата ръка.
Една кола вдига прахоляк в далечината.
Нима не й е позната?
Бевърли се усмихва и махва с ръка.
Татко идва, татко идва.
Църквата „Рослагс-Кюла“ е малка червеникава дървена постройка с голяма красива камбанария. Притихнала е кротко до стопанство Вира, малко встрани от натоварените е трафик пътища в община Йостерокер. Небето е прозрачно синьо, въздухът кристалночист, ароматът на полски цветя се разнася от вятъра над потъналото в спокойствие гробище.
Бьорн Алмскуг бе погребан вчера в Северното гробище, а сега четирима мъже в черни костюми носят Виула Мария Лиселот Фернандес в последния й път. След държащите ковчега двама чичовци и двама братовчеди от Салвадор вървят Пенелопе Фернандес и майка й Клаудия заедно със свещеника.
Спират при изкопания гроб. Дъщерята на един от братовчедите, момиченце на девет години, гледа въпросително баща си. Веднага щом й кимва, тя изважда блокфлейтата и започва да свири псалм 97, докато ковчегът бавно се спуска в земята.
Пенелопе Фернандес държи майка си за ръка, свещеникът чете от „Откровението на Йоан“.
Господ ще изтрие всички сълзи. И смъртта повече няма да съществува.
Клаудия поглежда Пенелопе, оправя яката й и я потупва по бузата, все едно е малко дете.
Когато се връщат при колите, телефонът на Пенелопе вибрира в малката черна чанта. Юна Лина е. Пенелопе се освобождава леко от ръката на майка си и отива под сянката на едно от големите дървета, за да отговори.
— Здравей, Пенелопе — казва Юна с характерния си глас, напевен, но сериозен.
— Здравей, Юна — отвръща Пенелопе.
— Мислех, че би искала да знаеш, че Рафаел Гуиди е мъртъв.
— А боеприпасите за Дарфур?
— Спряхме кораба.
— Добре.
Пенелопе хвърля поглед към роднините, приятелите, майка си, която стои там, където я бе оставила, и не сваля очи от нея.
— Благодаря — казва тя.
Връща се при майка си, която я чака с угрижено лице, отново хваща ръката й и заедно тръгват към колите.
Пенелопе.
Спира и се обръща. Стори й се, че чу гласа на сестра си съвсем близо. Тръпки я побиват, една сянка бавно пълзи по свежата зелена трева. Момиченцето, което свиреше на блокфлейтата, стои между надгробните плочи и я гледа. Изгубила е панделката си и косата й лети разрошена от летния бриз.
Тези летни дни нямат край; нощта блести като бисер до зори.
Полицаите са на банкет в бароковата градина пред двореца „Дротнингхолм“.
Юна Лина е седнал до колегите си на дълга маса под голямо дърво. На сцена, пред боядисания в червено дансинг, група в бели костюми свири прочутата „Хоргалотен“.