Едва когато стига до платформата, Пенелопе отваря очи. Чувството, че е попаднала в капан, е изчезнало. Отново мисли за Бьорн, който я чака в яхтения клуб на Лонгхолмен. Обожава да се къпе гола от яхтата му, да се гмурка и да не вижда нищо друго, освен море и небе.
Влакът пристига с гръм и трясък, слънцето наднича през прозорците, когато вагоните излизат от тунела и стигат спирката в Стария град.
Пенелопе Фернандес ненавижда войната, насилието и властта на оръжията. Пламенното отвращение я кара да завърши политология в Упсала и да продължи с изследване на проблемите на мира и конфликтите. Започнала е да работи за френската хуманитарна организация „Акция срещу глада“ в Дарфур заедно с Джейн Одуя. Привлякла вниманието със статия в „Дагенс нюхетер“ за жените от бежанските лагери и опитите им да възстановяват ежедневието си след всяко нападение. Преди две години наследила Фрида Блум като председателка на Шведската асоциация за мир и арбитраж.
Пенелопе слиза на Хорнстул и излиза на слънце. Изведнъж я обзема необяснимо безпокойство. Затичва се надолу по хълма Полсундсбакен към Сьодер Меларстранд, бързо минава по моста към Лонгхолмен и тръгва вляво по пътя, настлан с чакъл, към яхтеното пристанище. Прахолякът тегне като мъгла в неподвижния въздух.
Яхтата на Бьорн чака в сянката под моста „Вестербрун“, движенията на водата плетат мрежа от светлина, която, полюшвайки се, се отразява в боядисаната в сиво стоманена конструкция.
Вижда го на палубата с каубойска шапка на главата. Стои неподвижен с кръстосани ръце и прегърбени рамене.
Пенелопе пъха два пръста в устата си и изсвирва. Бьорн се сепва, лицето му добива изражение на силна уплаха. Поглежда към пътя и я вижда. Очите му все още са угрижени, когато се запътва към пътечката.
— Какво има? — пита тя, устремена надолу по стълбата към кея.
— Нищо — отговаря Бьорн, намества шапката си и се опитва да се усмихне.
Прегръщат се. Усеща леденостудените му ръце и мократа риза на гърба му.
— Вир-вода си.
Бьорн извръща поглед.
— Подготовката ме изнерви.
— Взе ли чантата ми?
Той кимва и посочва към каютата. Яхтата леко се поклаща под краката й, тя долавя миризмата на напечена пластмаса и лакирано дърво.
— Ехо? — бодро се провиква. — Къде си?
Косата му, с цвят на слама, стърчи във всички посоки на малки сплъстени расти. Сините очи се усмихват по детски.
— Тук съм — отговаря и свежда поглед.
— Защо си така умислен?
— Най-сетне ще останем сами — казва той и я прегръща през талията. — Ще се любим сред природата.
Опитва косата й с устни.
— Това ли е тайното ти желание? — шепне Пенелопе.
— Да — звучи краткият му отговор.
Тя се смее на откровеността му.
— Мнозина… най-вече жените, смятат, че едва ли е голямо удоволствие… да лежиш на тревата сред комари и камънаци и…
— Същото е като да се къпеш гол — упорства той.
— Трябва да се опиташ да ме убедиш — не се предава и тя.
— И още как.
— Как? — смее се тя, когато телефонът звънва в платнената й чанта.
Бьорн трепва от сигнала. Цветът изчезва от лицето му. Тя поглежда дисплея, сестра й е.
— Виула е — казва бързо на Бьорн, преди да отговори. — Здрасти, сестричке.
Сестра й вика в слушалката, за да заглуши звука на клаксон.
— Скапана откачалка — мърмори тя.
— Какво се е случило?
— Край. Разкарах Сергей.
— Пак? — учудва се Пенелопе.
— Да — отговаря Виула с нисък глас.
— Съжалявам. Разбирам, че си разстроена.
— Не е чак толкова страшно, но… Мама каза, че ще плавате с яхтата, и си помислих, че бих могла да дойда и аз, ако може.
Настъпва тишина.
— Добре — повтаря Пенелопе, като отбелязва липсата на ентусиазъм в гласа си. — С Бьорн се нуждаем да останем насаме, но…
2.
Преследвачът
Пенелопе стои зад руля. Лек син саронг е увит около бедрата й. Носи горнище на бял бански със знака на мира върху дясната гърда. Лятната светлина струи през стъклото. Бавно заобикаля фара при пристанище „Кунгсхамн“ и маневрира яхтата към тесния пролив.
Сестра й Виула се надига от розовия шезлонг на кърмата. Беше прекарала цял час в пушене на джойнт с поспаливи движения, нахлузила каубойската шапка на Бьорн и огромни огледални очила.