Пенелопе забелязва прозореца, отразен в стъклото на фурната, и преследвача, който оглежда стаята. Мисли си, че би могъл да срещне погледа й, ако погледне към печката. Скоро ще разбере, че се крият вътре.
Лицето от прозореца изчезва, отново се чуват стъпки по верандата и продължават по пътеката към предната част. Бьорн се забързва към кухнята, мълчаливо оставя ножа, завърта ключа в ключалката, бута вратата и се втурва навън.
Пенелопе го следва в хладното утро в градината. Тичат по тревата, покрай компостера към гората. Все още е мрачно, но слабата утринна светлина започва да прониква между дърветата. Страхът е по петите на Пенелопе, тласка я напред, паниката отново се загнездва в гърдите й. Отмества големите клони, прескача ниски храсти и камъни. Встрани зад себе си чува тежкото дишане на Бьорн. А зад него не спира да усеща другия: мъжа, превърнал се в сянка. Той ги следва и тя знае, че ще ги убие, щом ги открие. Спомня си нещо прочетено някъде. Една жена в Руанда се спасила от геноцида на хуту срещу тутси11 като се криела в блатото и бягала всеки ден, не спирала през всичките месеци на масовото изтребление. Бившите й съседи и приятели я преследвали с мачетета. „Имитирахме антилопите, разказва по-късно в книгата си тя. Ние, които оцеляхме там, в джунглата, имитирахме бягството на антилопите от хищниците. Тичахме, избирахме неочаквани пътища, разделяхме се и сменяхме посоките, за да заблудим преследвачите си.“
Пенелопе знае, че е напълно погрешен начинът, по който Бьорн и тя се опитват да се измъкнат. Бягат без план, без мисъл, а от това ще се възползва само преследвачът им. Бягат напосоки. Искат да се приберат вкъщи, да намерят помощ, да се обадят на полицията. Преследвачът е наясно с това, разбира, че ще търсят хора, които да им помогнат, че ще се насочат към населени места, към брега, за да се измъкнат от острова и да стигнат до дома си.
Пенелопе съдира клина си на паднал клон. Залита няколко крачки, но продължава напред, усеща само болката като пареща примка около крака.
Не бива да спират, усеща вкуса на кръв в устата си. Бьорн се препъва в гъсталака, сменят посоката до голямо, изкоренено дърво, чиято яма е пълна с вода.
Докато тича до Бьорн, страхът извиква рязко и неочаквано един спомен, спомен от уплаха като сегашната. Изведнъж започва да мисли за престоя си в Дарфур, за очите на хората, разликата в погледите на травматизираните, които не издържаха повече и все пак не спираха да се борят, отказваха да се предадат. Никога няма да забрави децата, дошли в Кубум една нощ със зареден револвер. Никога няма да забрави страха, който бе изпитала.
21.
Тайните служби
Щабът на Тайните служби се намира на третия етаж в голямата сграда на полицията с вход откъм улица „Полхемсгатан“. Чува се свирка от мястото за разходка в ареста на покрива. Шефът на Отдела за сигурност се казва Вернер Зандѐн. Висок мъж с остър нос, малки, черни като въглени очи и много дълбок, басов глас. Седнал е широко разкрачен на стола зад бюрото с вдигната успокояващо ръка. Бледа светлина прониква през малкия прозорец откъм вътрешния двор. Мирише на прах и нажежени крушки. В тази безкрайно скучна стая стои млада жена на име Сага Бауер, комисар, специализирала в групата за борба с тероризма. Тя е само на двайсет и пет, със зелени, жълти и червени панделки, вплетени в дългата руса коса. Прилича на самодива сред ивица светлина на горска полянка. В кобура под разкопчано яке с качулка и щампа на клуба по бокс „Нарва“ носи пистолет с голям калибър.
— Начело съм на случая повече от година — оплаква се тя. — Разузнавах, посветих почивни дни и нощи…