— Каква ще бъде моята задача?
— Да си вземеш седмица отпуск.
— Не.
— Тогава ще преподаваш в Полицейската академия.
— Не.
— Не се инати — казва Карлос. — Това упорство не е особено подходящо, колкото…
— Не ми пука от теб — прекъсва го Юна. — Защото Пенелопе…
— Не ти пука от мен? — учуден е Карлос. — Аз съм шефът на…
— Пенелопе Фернандес и Бьорн Алмскуг може би са все още живи — продължава Юна твърдо. — Апартаментът му е изгорял и нейният щеше да го последва, ако не бях отишъл там. Мисля, че убиецът търси нещо, което е у тях, мисля, че се е опитал да го изкопчи от Виула, преди да я удави…
— Благодаря — прекъсва го шефът с висок глас. — Благодаря за интересните размишления, но имаме… Не, дай ми една секунда. Знам, че ти е трудно да го приемеш, но има и други полицаи освен теб, Юна. И повечето от тях са наистина кадърни, така да знаеш.
— Съгласен съм — позабавя се Юна с остра нотка в гласа. — Затова трябва да проявяваш загриженост, Карлос.
Юна поглежда кафеникавите петна от кръвта на Ериксон по ръкавите на ризата си.
— Какво искаш да кажеш?
— Срещнах извършителя и мисля, че ще има полицейски жертви в това разследване.
— Бяхте изненадани, разбирам, че е било ужасно…
— Окей — ядосва се Юна.
— Томи Куфоед ще се погрижи за местопрестъплението, а аз ще се обадя на Бритис от Полицейската академия и ще го уведомя, че ще наминеш днес, а следващата седмица ще бъдеш гост лектор — казва Карлос.
Юна излиза от сградата на полицията и се потапя в жегата. Съблича сакото си и забелязва, че някой се приближава отзад, от сенките в парка, по улицата между паркираните коли. Обръща се и вижда майката на Пенелопе: Клаудия Фернандес.
— Юна Лина — казва тя с напрегнат глас.
— Клаудия, как си? — пита той загрижено.
Жената поклаща глава. Очите й са зачервени, лицето — измъчено.
— Открий я, трябва да откриеш момичето ми — казва тя и му подава дебел плик.
Юна отваря плика и вижда, че е пълен с банкноти. Опитва се да й го върне, но тя не го иска.
— Моля те, вземи парите. Това е всичко, което имам — казва жената. — Но ще спечеля още, ще продам къщата, само я намери.
— Клаудия, не мога да взема парите ти — отвръща той.
Измъченото й лице се сбръчква:
— Моля те…
— Вече правим всичко по силите ни.
Юна връща плика на Клаудия, тя го задържа в ръката си, едва продумва, че си отива вкъщи и ще чака до телефона.
После го спира и се опитва отново да обясни:
— Казах й, че не е добре дошла у нас… никога няма да ми се обади.
— Скарали сте се, голяма работа, Клаудия.
— Как можах да й кажа това? Разбираш ли? — пита тя и силно се удря по челото с кокалчетата на пръстите си. — Кой говори така на собственото си дете?
— Лесно е просто да…
Гласът на Юна заглъхва, гърбът му изведнъж плувва в пот, той се опитва да спре откъслечните спомени, които го завладяват.
— Не издържам — казва сподавено Клаудия.
Полицаят хваща ръцете й и повтаря, че прави всичко, което е по силите му.
— Дъщеря ти трябва да се върне — шепне той.
Майката кимва и сетне поемат в различни посоки. Юна се забързва надолу по улица „Бергсгатан“, поглеждайки към небето, докато върви към колата си. Слънчево е, стеле се лека мараня и все още е много задушно. Миналото лято седеше в болницата и държеше ръката на майка си. Както винаги си говореха на фински. Каза й, че ще отидат в Карелия веднага щом се почувства по-добре. Беше родена там, в малко село, което за разлика от много други не беше изгорено от руснаците по време на Втората световна война. Беше отговорила, че ще е по-добре той да отиде там заедно с някого, който му е близък.
Юна купува бутилка „Пелегрино“ от близкото кафене и я изпива, преди да седне в нагорещената кола. Кормилото пари, седалката изгаря гърба му. Вместо да тръгне към Полицейската академия, се връща на „Св. Полсгатан“ 3, в апартамента на изчезналата Пенелопе Фернандес. Мисли за мъжа, когото срещна там. Странно бързи и отмерени бяха движенията му, ножът беше като жив.
Около вратата е опъната синьо-бяла найлонова лента, на която е изписано „полиция“ и „не преминавай“.
Показва картата си на униформения полицай и се здрависва с него. Срещали са се, но никога не са работили заедно.