Какво е то в такъв случай?
Писмо или завещание, снимка, изповед.
Може би компактдиск или дивиди, флашка или симкарта.
25.
Детето на стълбите
Юна излиза от всекидневната и надниква в банята, която в момента снимат в детайли. Продължава към антрето, излиза през входната врата на стълбището и спира пред гъстата решетка на асансьорната шахта.
На вратата до асансьора пише „Нилсон“. Вдига ръка и почуква, изчаква. Отвътре се чуват стъпки. Закръглена жена на около шейсетте открехва вратата и поглежда навън.
— Здравейте, казвам се Юна Лина, аз съм следовател…
— Нали казах, че не съм видяла лицето му — прекъсва го непознатата.
— Нима полицията вече е била тук? Не знаех.
Тя отваря вратата и двете котки, които лежат на телефонната масичка, скачат на пода и изчезват навътре в апартамента.
— Беше с маска на Дракула — казва жената припряно, сякаш го е обяснявала многократно преди.
— Кой?
— Кой? — промърморва тя и влиза в апартамента.
След миг се връща с пожълтяла изрезка от вестник.
Юна поглежда двайсетгодишната статия за ексхибиционист, предрешен като Дракула, блудствал с жени в квартал Сьодермалм.
— Беше гол-голеничък отдолу…
— Но аз мислех…
— Не че го гледах — продължава тя. — Но вече ви разказах всичко това.
Юна я поглежда и се усмихва.
— Мислех да попитам за нещо съвсем различно.
Жената се вторачва:
— С това трябваше да започнете.
— Мисля си дали познавате Пенелопе Фернандес, съседката ви, която…
— Тя ми е като внучка — прекъсва го жената. — Толкова чудесна, толкова приятна, сладка и…
Изведнъж млъква и после пита тихо:
— Мъртва ли е?
— Защо питате?
— Защото полицията идва тук и задава неприятни въпроси — отвръща тя.
— А дали сте видели да е имала необичайно посещение през последните дни?
— Нима защото съм стара, си мислите, че слухтя и пиша бележки.
— Не, но допускам, че случайно може да сте видели нещо.
— Но не съм.
— Тогава случило ли се е нещо друго, нещо необичайно?
— Съвсем не. Момичето е добре възпитано и примерно.
Юна благодари за разговора, казва, че може би ще се върне с още въпроси, и после се отмества, за да може жената да затвори вратата.
На третия етаж няма други апартаменти. Тръгва нагоре по стълбите. По средата вижда седнало дете. Прилича на осемгодишно момиченце, с късо подстригана коса, облечено в дънки и овехтяла маркова блуза „Хели-Хансен“. В скута си държи найлонова торбичка с бутилка газирана минерална вода „Рамльоса“ с почти обелен етикет и половин хляб.
Юна спира до детето, което го гледа срамежливо.
— Здравей — казва той. — Как се казваш?
— Миа.
— Аз съм Юна.
Забелязва, че момичето има сенки от мръсотия под брадичката, по тънката шия.
— Имаш ли пистолет? — пита тя.
— Защо питаш?
— Каза на Ела, че си полицай.
— Така е — инспектор съм.
— Имаш ли пистолет?
— Да, имам — равнодушно отговаря Юна. — Искаш ли да го пробваш?
Детето го поглежда изненадано.
— Шегуваш се.
— Да — усмихва се Юна.
Детето се засмива.
— Защо седиш на стълбите? — пита той.
— Харесва ми, мога да чуя това-онова.
Юна сяда до детето.
— Какво чуваш? — пита спокойно.
— Сега чух, че си полицай и че Ела те излъга.
— За какво ме излъга?
— Че харесва Пенелопе — казва Миа.
— Не я ли харесва?
— Слага котешки лайна в пощенската й кутия.
— Защо?
Детето свива рамене и шари с пръсти по торбичката.
— Не знам.
— Какво мислиш за Пенелопе?
— Казва ми „здравей“.
— Но не я познаваш?
— Не.
Юна се оглежда.
— На стълбите ли живееш?
Момичето отговаря с полуусмивка:
— Не, живея на първия етаж с майка си.
— Но прекарваш доста време на стълбището.
Миа свива рамене.
— Най-често.
— Спиш ли тук?
Момичето опипва етикета на бутилката и отвръща кратко: